Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
Ядът на Стивън бе минал; не бе нито поласкан, нито сконфузен, желаеше само час по-скоро да спрат да го поднасят. Той почти не бе обиден от тая шега, която отпърво му се бе сторила само глупава нетактичност, защото знаеше, че никакви думи не са в състояние да докоснат тайната на сърцето му, и престорената усмивка на съперника му се изписа като в огледало по неговото лице.
— Признай! — повтори Херон и отново го перна с бастуна.
Макар и на шега, този път ударът бе малко по-силен от първия. Стивън усети, че кожата му засмъдя и пламна, но почти не почувства болка; той покорно преклони глава и сякаш в отговор на шеговитото настроение на своя приятел замълви Confiteur-а.196 Всичко свърши благополучно, защото Херон и Уолис снизходително се разсмяха на неговото кощунство.
Докато устните на Стивън машинално изговаряха изповедните слова, внезапен спомен го пренесе в миналото, възкръснало като по чудо в мига, когато забеляза жестоките гънчици, появили се в ъглите на усмихнатите Херонови уста, почувства познатия удар на бастуна и чу познатата заплашителна дума:
— Признай!
Беше към края на първия му срок в колежа, в шеста стая. Чувствителната му натура още страдаше под камшиците на неподозираната дотогава нищета. Все още душата му не можеше да се помири, угнетена от унилата гледка на Дъблин. Цели две години той бе живял в свят на блянове, а сега изведнъж попадна в съвършено нова обстановка, където всяка случка и всяко лице докосваха сърцето му, потискаха го или го примамваха, но и едното, и другото постоянно го изпълваше с горест и тревога. Цялото си свободно време прекарваше в четене на писатели бунтари, чиито язвителни и яростни слова бяха квас в съзнанието му, преди да се излеят в собствените му тромави литературни опити.
Домашното съчинение бе за него най-важната работа през седмицата и всеки вторник, когато се отправяше от къщи към колежа, той пътем гадаеше съдбата си: набелязваше си някой минувач пред себе си и ускоряваше крачки, за да го задмине, преди да стигнат до определено място, или пък гледаше да стъпва само по фугите на плочника и в зависимост от резултата решаваше ще бъде ли пръв или не по литература.
Ала един вторник грубо прекъсна бляскавата поредица от успехи. Господин Тейт, учителят по английски, го посочи с пръст и безцеремонно каза:
— В съчинението на този ученик има ерес.
Тутакси класът замлъкна. Без да наруши тишината, господин Тейт мушна ръка между кръстосаните си крака и колосаната му яка и маншети заскърцаха. Стивън не вдигаше поглед. Мъчеше го мисълта, че се е провалил и е разкрит, съзнаваше колко е убог в разум и дом и усещаше около шията си грубия ръб на оръфаната обърната якичка.
Внезапно господин Тейт гръмко се изсмя и класът се поотпусна.
— Може би сам не си знаел — каза той.
— Къде? — попита Стивън.
Господин Тейт престана да търка слабините си и разгъна съчинението.
— Ето тук. Относно Твореца и душата. Ъ-ъм… ъ-ъм… ъ-ъм… Аха! Ето: без да има възможност някога да се доближи. Това е ерес.197
— Исках да кажа: без да има възможност някога да достигне — смотолеви Стивън.
Това бе отстъпка и успокоен, господин Тейт сгъна съчинението, подаде му го и каза:
— А… Ъ-хъ! Да достигне. Това вече е нещо различно.
Ала класът не се успокои толкова бързо. Макар че след часа никой не го заговори по този повод, Стивън смътно усещаше край себе си всеобщото злорадство.
Няколко вечери подир това публично порицание, като вървеше към пощата с едно писмо, Стивън изведнъж чу вик:
— Стой!
Обърна се и видя три момчета от неговия клас, които се приближаваха в сумрака. Извикал беше Херон: той крачеше, придружаван от двама свои телохранители, и в такт със стъпките им сечеше въздуха отпреде си с тънко бастунче. От едната му страна, захилен до уши, вървеше приятелят му Боулънд, а на стъпка-две зад тях пъхтеше Наш и клатеше едрата си рижа глава.
Момчетата свърнаха заедно по „Клонлифска“ и се разприказваха за книги и писатели: споделяха какво четат и колко книги имат у дома в библиотеките на бащите си. Стивън ги слушаше доста позачуден, защото Боулънд минаваше за пръв тъпак, а Наш за пръв ленивец на класа. След като поговориха за любимите си автори, Наш заяви, че Капитан Мариът198 е най-великият писател.
— Дрън-дрън! — каза Херон. — Питай Дедалус. Кой е според теб най-великият писател, Дедалус?
Стивън долови насмешката в гласа му и каза:
— В прозата ли имаш предвид?
— Да.
— Според мен Нюман199.
— Кардинал Нюман ли? — попита Боулънд.
196
Първата дума от покайната молитва при римокатолиците.
197
В съчинението си Стивън е засегнал сложния богословски въпрос за отношението между благодатта и свободната воля. Учителят го обвинява, че отрича догмата за всеобщността на благодатта. Според думите на ап. Павел бог „ни спаси и повика към свето звание не заради нашите дела, а по Свое благоволение и благодат, дадена нам в Исуса Христа преди вечни времена“ (2 Тим., 1, 9). Всеки обаче приема всеобщата благодат по своя свободна воля. Грешниците, които погиват, сами са отхвърлили благодатта. Така сцената предвещава интереса на Стивън към бунта на Луцифер (гл. III). Тук героят получава добър урок по покорство (кардиналната добродетел в йезуитския орден), но умението, с което се изплъзва, показва, че сам е усвоил оръжията на схоластиката.
198
Фредерик Мариът (1792–1848) — много популярен автор на приключенски романи.
199
Джон Хенри Нюман (1801–1890) — английски богослов и писател, един от водачите на прокатолическото Оксфордско движение. Романът съдържа няколко цитата и множество вербални отгласи от творчеството на Нюман и има известно жанрово сходство със знаменитата му автобиография „Apologia pro Vita Sua“. Джойс е считал Нюман за най-добрия стилист в английската проза.