Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Майката и братът на Стивън и една от братовчедките му останаха да чакат край ъгъла на тихата „Фостъровска“, а той самият се изкачи по стъпалата заедно с баща си, после двамата прекосиха колонадата, където важно крачеше шотландецът часови. Щом влязоха в голямата зала и застанаха пред касата, Стивън извади двата си записа на името на председателя на ирландската банка, единия за тридесет, другия за три лири стерлинги; тези суми, неговата стипендия и наградата по литература, бързо му бяха наброени от касиера съответно в банкноти и монети.212 Стивън прибра парите в джобовете си с престорено самообладание, а любезният касиер, с когото баща му се бе разприказвал, се протегна през широкото гише, стисна му ръката и му пожела блестяща кариера в бъдеще. Гласовете им го дразнеха, не го сдържаше на едно място. Но вместо да обслужи другите си клиенти, касиерът взе да философства, че времената се били променили и днес важното е да дадеш на младия човек възможно най-доброто образование, колкото и да ти струва. Господин Дедалус не бързаше да напусне залата, озърташе се насам-натам, гледаше тавана и обясняваше на Стивън, който го подканяше да излизат, че се намират в Долната камара на стария ирландски Парламент213.

— Господ да ни е на помощ! — благоговейно каза той. — Само като си помисля за мъжете от онова време, Стивън, за Хили Хъчинсън, Флъд, Хенри Гратън, Чарлз Кендал Буш214, и за тия първенюта, дето днес ми се пишат водачи на ирландския народ. Ей богу, старите в гроба биха се обърнали, ако знаеха докъде ни докара тая пасмина. Уви, Стивън, момчето ми, нашта стана „тръгнах в китна майска утрин по вечеря, посред лято на снега…“215.

Пред банката духаше мразовит октомврийски вятър. Застанали в края на калния тротоар, близките им ги чакаха с посинели бузи и насълзени очи. Стивън забеляза колко тънко е облечена майка му и си спомни, че преди няколко дни бе видял във витрината на Барнардо едно манто за двайсет гвинеи.

— Е, добра работа свършихме — каза господин Дедалус.

— А сега предлагам да идем на обяд — каза Стивън. — Избирайте къде.

— На обяд ли? — попита господин Дедалус. — Отлично. Предложението се приема. Някой против?

— Ама да не е много скъпо — обади се госпожа Дедалус.

— В „Алангле“?

— Ами да, някое по-тихо място.

— Хайде, тръгвайте — нетърпеливо каза Стивън. — Цената няма значение.

Той вървеше пред тях с малки припрени крачки и с усмивка на лице, а те се мъчеха да не изостават и също се усмихваха на неговото нетърпение.