Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Господин Дедалус бе поръчал наденици за закуска и докато се хранеха, той подложи келнера на кръстосан разпит за местни новини, но двамата все се разминаваха, защото, когато споменаваха някого, келнерът обикновено имаше предвид сегашния носител на името, а господин Дедалус — неговия баща или може би дядо.

— Е, дано поне Куинс-колидж не е мръднал от мястото си — каза господин Дедалус, — защото искам да го покажа на моя малчуган.

Дърветата по „Мардайк“ бяха разцъфтели. Те влязоха през портала и словоохотливият портиер ги поведе през двора на колежа. Вървяха по насипаната с едър пясък алея, но на всеки десетина-дванайсет крачки отговорите на портиера ги заставяха да се спират.

— А? Не може да бъде! Значи Шкембелията се поминал, горкият?

— Да, сър. Помина се, сър.

Когато спираха, Стивън неловко тъпчеше на място зад двамата събеседници и отегчен от разговора им, чакаше отново да продължат бавно напред. Когато най-сетне прекосиха двора, безпокойството му вече бе прераснало в истинска треска. Той не можеше да се начуди, че такъв проницателен, недоверчив човек като баща му се оставя да бъде подведен от раболепието на портиера, а забавният южняшки диалект, който цяла сутрин го бе развеселявал, сега дразнеше слуха му.

Влязоха в амфитеатралната аудитория по анатомия и господин Дедалус, подпомогнат от портиера, затърси инициалите си по банките. Стивън изостана, потиснат повече от всякога от мрака и тишината на залата, в която лъхаше на закостенялост и буквоядство. Изведнъж той прочете на банката пред себе си думата Foetus207, издълбана на няколко места в потъмнялото зацапано дърво. Неочакваният надпис възпламени кръвта му: той се почувства обграден от студентите в тоя колеж и му се прииска да избяга от тях. От издълбаната в дървото дума пред очите му внезапно се появи картина от техния живот, каквато думите на баща му бяха безсилни да извикат във въображението му. Широкоплещест мустакат студент буква по буква съсредоточено дълбаеше думата. Другите студенти стърчаха или седяха околовръст и се кикотеха на неговото творение. Един от тях го бутна за лакътя. Едрият студент извърна намусеното си лице. Облечен бе в широк сив костюм и имаше кафеникави обуща.

Стивън чу името си. Той се спусна тичешком по стъпалата на аудиторията, за да избяга колкото може по-далеч от това видение, надвеси се над инициалите на баща си и скри поруменялото си лице.

Ала думата и видението отново заиграха пред очите му, когато тръгнаха обратно през двора към портала на колежа. Потресен бе, че и в живота бе попаднал на следа от онова, което дотогава мислеше за скотска болест на собствения си ум. Чудовищните видения, които напоследък го преследваха, отново вкупом се втурнаха в паметта му. Те също бяха изниквали пред очите му ненадейно и неистово от най-обикновени думи. Той бързо се бе огънал пред тях, оставил ги бе да овладеят и осквернят разума му, но винаги недоумяваше откъде се взимат, от каква бърлога на чудовищни привидения, и колчем го нападнеха, се чувстваше жалък и унизен пред другите, неспокоен и отвратен от самия себе си.