Град на небесен огън

— Видях ги по време на битката — каза Клеъри. — Сестрите. Бяха красиви. И страшни. Като да гледаш огън.

— Само че те не могат да се омъжват. Не могат да бъдат с никого. Живеят вечно, ала нямат… нямат истински живот. — Изабел облегна брадичка върху коленете си.

— Има наи-различни начини да се живее — рече Клеъри. — А и виж брат

Закарая…

Изабел вдигна очи.

— Днес чух родителите ми да говорят за него, докато отиваха на заседанието на Съвета. Казаха, че случилото се с него е чудо. Не съм чувала някои да е престанал да бъде Мълчалив брат. Искам да кажа, те могат да умрат, но да развалят магиите? Би трябвало да е невъзможно.

— Доста неща би трябвало да са невъзможни. — Клеъри прокара пръсти през косата си. Искаше да се изкъпе, ала не бе в състояние да понесе мисълта да бъде сама там, под водната струя. Да мисли за маика си. За Люк. Възможността да изгуби дори един от тях, да не говорим пък и двамата, бе ужасяваща като мисълта да бъде изоставена насред морето — мъничка човешка точица, заобиколена от хиляди мили вода наоколо и под нея, а над главата и — единствено пусто небе. Нищо, което да бъде неин пристан.

Тя механично започна да разделя косата си на две плитки. Миг по-късно Изабел се появи зад нея в огледалото.

— Нека аз го направя — рязко каза тя и като пое кичурите от ръцете и, започна да ги сплита с опитни пръсти.

Клеъри затвори очи и за миг си позволи да се отдаде на усещането някои друг да се грижи за нея. Когато беше малка, маика и сплиташе косата и всяка сутрин, преди Саимън да доиде да я вземе за училище. Спомни си навика му да развързва панделките и, докато тя рисуваше, да ги крие на разни места (джобовете и, раничката й) и да чака тя да забележи и да го замери с някой молив.

Понякога и беше трудно да повярва, че е имало време, когато животът и бе толкова нормален.

— Ей! — посмушка я Изабел. — Добре ли си?

— Да. Добре съм. Всичко е наред.

— Клеъри.

Клеъри изведнъж почувства, че Изабел е сложила ръка върху неината и бавно разтваря пръстите и. Дланта и беше мокра. Едва сега Клеъри си даде сметка, че стиска една от фибите на Изабел толкова силно, че ръбовете се бяха забили в дланта й и по китката й се стичаше кръв.

— Аз… аз дори не си спомням кога съм я взела — каза тя вцепенено.

— Дай ми я. — Изабел я издърпа от ръката й. — Изобщо не си добре.

— Трябва да бъда — заяви Клеъри. — Трябва. Трябва да се държа и да не рухна. Заради мама и Люк.

Изабел издаде неясен мил звук. Клеъри усети, че стилито на другото момиче се плъзга по опакото на ръката и и че кръвта и започва да тече по-бавно. Все още не усещаше никаква болка. Имаше единствено мрак, които се прокрадваше в периферията на зрението и и заплашваше да я обгърне, колчем помислеше за родителите си. Струваше и се, че се дави, че пляска с крака във водите на собственото си съзнание, за да остане нащрек и да не потъне.