Град на небесен огън

Джейс се изпъна.

— За това не съм чул.

— О, я стига… — каза Саймън.

— Изчерви се — отбеляза Джеис. — И понеже си вампир и почти никога не се изчервяваш, това трябва да е адски пикантно. И странно. Имаше ли намесени велосипеди по някакъв причудлив секси начин? Прахосмукачки? Чадъри?

— Големи чадъри или от малките, които ги слагат в питиетата? — уточни Алек.

— Какво значение има… — започна Джеис, но така и не довърши, защото в този миг в стаята влязоха Клеъри и Изабел, водещи за ръка малко момиченце.

След миг на шокирано мълчание, Джейс я позна — Ема, момичето, което Клеъри бе изтичала да утеши посред заседанието на Съвета. Онова, което го бе погледнало с почти неприкрито благоговение, сякаш той беше герои. Не че имаше нещо против да го боготворят като герои, но беше малко странно едно дете да се появи изневиделица насред разговор, които, не можеше да го отрече, беше започнал да става доста неудобен.

— Клеъри — каза той. — Да не си отвлякла Ема Карстерс?

Клеъри го погледна сърдито.

— Не. Сама дойде.

— Влязох през един от прозорците — услужливо обясни Ема. — Като в "Питър

Пан”.

Алек понечи да възрази и Клеъри вдигна свободната си ръка, за да му попречи; другата почиваше върху рамото на Ема.

— Може ли всички да замълчите за малко? — каза тя. — Да, не би трябвало да е тук, но си има причина да дойде. Разполага с информация.

— Точно така — потвърди Ема с тъничкия си решителен глас. Всъщност беше само с една глава по-ниска от Клеъри, но Клеъри беше дребничка. Ема вероятно щеше да стане висока един ден. Джейс се опита да си припомни баща и, Джон Карстерс… сигурен бе, че го е виждал на събиранията на Съвета, и си помисли, че се сеща за висок рус мъж. Или пък беше тъмнокос? Семейство Блекторн си ги спомняше, разбира се, ала семейство Карстерс бяха избледнели в паметта му.

Клеъри отвърна на острия му поглед с такъв, които казваше: "Бъди мил". Джейс затвори уста. Никога не се беше замислял дали харесва деца, или не, макар че винаги му беше приятно да си играе с Макс. Макс страшно го биваше в стратегиите за такова малко момче и Джейс обичаше да му поставя загадки. Това, че Макс боготвореше земята, по която той стъпваше, също не пречеше.

Джейс си спомни дървения воиник, които беше дал на Макс, и затвори очи, обзет от внезапна болка. Когато отново ги отвори, видя, че Ема го гледа. Не така, както го беше погледнала, когато я откри заедно с Клеъри в Гард, с онова сепнато, полувпечатлено, полууплашено изражение, което казваше "Ти си Джейс Лаитууд", а някак разтревожено. Всъщност цялата и стойка беше смесица от увереност, за която Джейс бе сигурен, че е престорена, и истински страх. Родителите и са мъртви, каза си той, загинали бяха едва преди няколко дни. Спомни си онова време преди седем години, когато самият той се бе изправил пред семеиство Лаитууд със знанието, че баща му току-що е умрял, и с горчивия привкус на думата "сирак", отекваща в ушите му.