Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Това ни е известно — всичко ни е известно. Не ние, банката е виновна. Нали тя не е човек? И собственикът, който има петдесет хиляди акра земя, също не е човек. Той е чудовище.
Така е, викаха арендаторите, но земята е наша. Измерихме я и я изорахме. Родихме се на нея, тук ни убиваха, тук умирахме. И дори да е станала бедна, тя си е все още наша. Тя е наша, защото сме се родили на нея, обработвали сме я, умирали сме на нея. Това прави човека собственик, а не някаква си там хартийка с цифри по нея.
Жалко. Но ние не сме виновни. Виновно е чудовището. Нали банката не е човек.
Да, ала в банката служат хора.
Не, тук не сте прави, никак не сте прави. Банката е нещо друго. Хората в нея може да не са съгласни, с това, което върши тя, и все пак банката си върши своето. Повярвайте ми, банката е нещо по-голямо от хората. Тя е чудовище. Създали са го хората, но те не могат да го управляват.
Арендаторите викаха: дядо ми е водил борба с индианците, а баща ми със змиите за тази земя. Може би трябва да убием банките — те са по-лоши от индианците и змиите. Може би трябва да водим борба за тази земя, както бащите и дедите ни.
Сега и представителите се ядосаха. Трябва да се махате оттук, казаха те.
Но нали земята е наша, викаха арендаторите. Ние…
Не. Собственик на земята е банката, чудовището. Трябва да се махате.
А ако наизлезем с пушките си, както дедите ни срещу индианците? Какво ще стане тогава?
Какво — отначало ще дойде шерифът, а после и войската. Ако останете тук, ще ви обвинят, че сте присвоили чужда земя, а ако убиете някого, ще ви третират като убийци. Чудовището не е човек, но то може да принуди хората да вършат това, което иска.
А ако се махнем, къде ще отидем? И как ще се махнем? Нямаме пари.
Жалко, отвръщаха представителите. Банката, собственикът на петдесетте хиляди акра земя нямат никаква вина. Вие ползувате земя, която не е ваша. Идете в друг щат, може наесен да постъпите на работа като памукоберачи. Може вашата помощ да потрябва. А защо не вървите на запад, в Калифорния? Там има работа, никога не е студено. И стига само да протегнеш ръка — късаш направо от дървото портокали. Там по всяко време на годината се прибират реколти. Защо не вървите там? И колите на представителите потеглиха и се изгубиха в далечината.
Арендаторите отново наклякаха и зашариха с пръчките по праха, мислиха, пресмятаха. Обгорелите им от слънцето лица бяха тъмни, белееха се само очите. Жените плахо пристъпваха от вратите на къщите към мъжете си, а зад тях също тъй плахо се прокрадваха децата, готови всеки миг да побегнат. По-големите момчета клякаха до бащите си — това ги правеше мъже. Като почакаха малко, жените попитаха: какво искаше той?
Мъжете вдигнаха за миг очи — в тях имаше стаена болка. Трябва да се махаме оттук. Чакат ни трактори и надзиратели. Като във фабрика.
Къде ще вървим, питаха жените.
Не знаем. Не знаем.
И жените бързо и мълчаливо тръгнаха пак към къщи, подбирайки пред себе си децата. Те знаеха: когато на мъжа е толкова мъчно, когато той е толкова смутен, може да си изкара лошото настроение и на скъп за него човек. Жените си тръгнаха, оставяйки мъжете сами — нека мислят, нека рисуват мислите си в праха.
След малко арендаторът се озърташе наоколо — поглеждаше поставената преди десет години помпа за вода с дръжка като гъша шия и железни цветя по чучура, дръвника, където бяха загубили главите си хиляди кокошки, плуга под навеса и окаченото на гредите над него корито.
А в къщи децата наобиколиха жените. Какво ще правим, мамо? Къде ще вървим сега?
Жените отговаряха: не знаем още. Вървете да си играете. Само от баща ви стойте по-далеч. Иначе ще ви набие. И жените се залавяха за работа, но и като работеха, не преставаха да следят мъжете си, които бяха наклякали в праха — смутени и замислени.
Тракторите се появиха по пътищата и из нивята — с гъсенични вериги, пълзящи като насекоми и притежаващи невероятната им сила. Те пълзяха по земята, като стелеха веригите си, придвижваха се върху тях и отново ги прибираха нагоре. Докато бездействуваха, дизеловите трактори продължаваха да бумтят; а когато тръгнеха, те отначало започваха да гърмят, но после се успокояваха — и забръмчаваха тихо, монотонно. Чипоносите чудовища вдигаха прах и ровеха муцуни в него, те кръстосваха надлъж и шир през огради, дворове и долчинки, без да ги заобикалят. Не им трябваха пътища — те си имаха постоянен железен път. И им бе все едно дали вървят през хълмове, дълбоки клисури, огради или къщи.