Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Колко вълнуващо — каза Ксемериус. — Защо са скрили тази машина на времето в най-мрачната тъмница?
Чух господин Уитман да разговаря с някого, после една тежка врата се отвори, после се затвори и превръзката ми бе свалена.
Примигнах на светлината. До учителя ми стоеше един млад червенокос мъж в черен костюм, който гледаше малко притеснено и се потеше от вълнение. Огледах се за Ксемериус, който се забавляваше, като провираше главата си през затворената врата, докато останалата част от тялото му оставаше в стаята.
— Това са най-дебелите стени, които някога съм виждал — каза той, когато отново се появи. — Толкова са дебели, че са можели да зазидат в тях цял слон и то на ширина, ако разбираш какво имам предвид.
— Гуендолин, това е господин Марли, адепт първи ранг — рече господин Уитман. — Той ще те чака тук, докато се върнеш, и после ще те придружи до горе. Господин Марли, това е Гуендолин Шепърд, рубинът.
— За мен е чест, госпожице.
Червенокосият се поклони леко.
— Ъъъ, да, приятно ми е да се запознаем — усмихнах му се притеснено.
Господин Уитман се зае с един свръхмодерен сейф с мигащ дисплей, който ми бе убягнал при последните ми две посещения в стаята. Той беше скрит зад един гоблен, избродиран с мотиви от средновековни легенди — рицари на коне с шлемове с пискюли и дами с островърхи шапки с воали се възхищаваха на полугол младеж, който явно бе посякъл един дракон.
Докато учителят ми набираше кода, адептът се взираше дискретно в пода, но и без това нищо не можеше да се види, защото господин Уитман закриваше дисплея от погледите ни с широкия си гръб. Вратата на сейфа се отвори, той извади увития в червена кадифена кърпа хронограф и го постави на масата.
Адептът изненадано затаи дъх.
— Днес за първи път господин Марли ще види как се използва хронографът — рече господин Уитман и ми намигна. Кимна с брадичка към едно фенерче, оставено върху масата. — Вземи го, в случай че с електрическото осветление има проблеми, за да не те е страх в тъмното.
— Благодаря. — Замислих се дали да не поискам и спрей против насекоми, такова старо подземие сигурно беше пълно с паяци... и плъхове? Не беше честно да ме изпратят съвсем сама на такова място. — Можете ли да ми дадете и пръчка?
— Пръчка? Гуендолин, никого няма да срещнеш там.
— Но може би има плъхове...
— Плъховете повече ще се изплашат от теб, отколкото ти от тях, повярвай ми. — Господин Уитман извади хронографа от кадифената кърпа. — Впечатляващ е, нали, господин Марли?
— Да, сър, много впечатляващ, сър. — Адептът се възхищаваше с благоговение на апарата.
— Подмазвач! — възмути се Ксемериус. — Червенокосите винаги са подмазвачи, не смяташ ли?
— Представях си го по-голям — казах аз. — И не съм предполагала, че машина на времето ще прилича толкова много на стенен часовник.
Ксемериус подсвирна.
— Камъните си ги бива. Ако тия дрънкулки са истински и аз щях да заключвам това нещо в сейф.
Действително, хронографът бе украсен с впечатляващо големи скъпоценни камъни, които блестяха измежду изрисуваните и обозначени отделения на странния апарат, като бижутата на кралското семейство.
— Гуендолин си избра 1948 година — оповести господин Уитман, докато отваряше клапи и задвижваше миниатюрни зъбчати колелца. — Знаете ли какво се е състояло тогава, господин Марли?
— Олимпийските летни игри, сър — отвърна адептът.
— Зубър — изсумтя Ксемериус. — Червенокосите винаги са зубрачи.
— Много добре. — Господин Уитман изпъна рамене. — Гуендолин ще се озове на 12 август в дванайсет часа на обяд и ще остане там точно сто и двайсет минути. Готова ли си, Гуендолин?
Преглътнах.
— Първо искам да попитам... сигурен ли сте, че няма да срещна никого там? — Като изключим плъховете и паяците. — Господин Джордж ми даде пръстена си, за да не ми стори някой нещо...
— Последния път за скока ти във времето използвахте кабинета с архивите, който винаги е бил често използвано помещение. Но тази стая тук е празна. Ако стоиш мирна и не напускаш стаята, която и без това ще е заключена, със сигурност няма да срещнеш никого. През годините след края на войната тази част на сградата рядко се е ползвала, всички са били заети с надземното строителство. — Той въздъхна някак носталгично. — Вълнуващо време...