Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Не съм я избрала. — Избърсах носа си с опакото на ръката. — Дори не знаех, че е лаборатория. В моето време е съвсем обикновено подземно помещение със сейф, където се съхранява хронографа.
— Наистина ли? Е, и в наши дни отдавна не се използва за лаборатория — рече Лукас. — Но първоначално това помещение е било тайна алхимична лаборатория. Това е една от най-старите стаи в цялата сграда. Още стотици години преди основаването на ложата на граф Сен Жермен известни лондонски алхимици и магьосници са провеждали тук експерименти в търсене на Философския камък. По стените все още могат да се видят части от страховити рисунки и неразбираеми формули, а и се говори, че стените са толкова дебели, защото в тях са зазидани черепи и кости... — Той млъкна и също започна да гризе долната си устна. — Значи и ти си моя внучка. Мога ли да попитам от кое от... ъъъ... децата ми?
— Майка ми се казва Грейс. Тя прилича на теб.
Лукас кимна.
— Люси ми е разказвала за Грейс. Според нея, тя е най-симпатичната от всичките ми деца. Другите били надути. — Той направи физиономия. — Не мога да си представя, че един ден ще имам надути деца... или изобщо, че ще имам деца...
— Възможно е да не са такива заради теб, а заради жена ти — промърморих аз.
Лукас въздъхна.
— Откакто преди два месеца Люси за пръв път се появи тук, всички се шегуват с мен, защото тя има червена коса, същата като на момичето, от което се интересувам. Но Люси не поиска да ми издаде за коя жена ще се оженя. Според нея е възможно да премисля и тогава вие няма да бъдете родени.
— Явно решаващото няма да е цветът на косата, а генът за пътуване във времето, която твоята бъдеща жена носи в себе си. По това вече сигурно си я разпознал.
— Точно това е забавното в случая. — Лукас приседна по-напред в стола си. — Намирам за... ъъъ... привлекателни две момичета от родословната линия на Нефрит — субект номер четири и субект номер осем.
— Аха — казах аз.
— Знаеш ли, положението е такова, че в момента просто не мога да взема решение. Може би едно малко напътствие от твоя страна ще премахне несигурността ми.
Повдигнах рамене.
— От мен да мине. Баба ми, тоест твоята съпруга, е лей...
— Недей! — извика Лукас, вдигайки отбранително ръце. — Размислих, все пак е по-добре да не ми казваш. — Притеснено се почеса по главата. — Това е училищната униформа на "Сейнт Ленъкс", нали? Разпознавам герба върху копчетата.
— Точно така — отвърнах и огледах тъмносиньото си сако. Явно мадам Росини бе изпрала и изгладила униформата ми, защото изглеждаше като нова и миришеше на лавандула. Освен това беше направила и нещо със сакото, защото сега то ми стоеше много по-добре.
— Моята сестра Маделин също посещава "Сейнт Ленъкс". Но заради войната едва сега ще завърши.
— Леля Мади? Не знаех.
— Всички момичета от семейство Монтроуз посещават "Сейнт Ленъкс", както и Люси. Тя има същата униформа като твоята. На Мади е тъмнозелена с бяло, като полата е карирана... — Лукас се прокашля — хм... в случай че те интересува... но сега е най-добре да се концентрираме и да помислим защо се срещнахме днес тук. И така, да приемем, че ти си написала тази бележка...
— По-точно казано "ще напишеш".
— ... и при някое от бъдещите ти посещения ще ми я предадеш. Защо, според теб, си го направила?
— Имаш предвид "защо ще го направя"? — Въздъхнах. — Някак си има логика. По всяка вероятност можеш да ми обясниш една камара неща. Не знам... — Безпомощно погледнах моя млад дядо. — Познаваш ли добре Люси и Пол?
— Пол де Вилърс идва, за да елапсира, от януари. Оттогава в своето време той е остарял с две години. Звучи направо страховито. А Люси дойде тук за пръв път през юни. В повечето случаи аз се грижа за двамата по време на посещенията им. Обикновено е много... забавно. Помагам им с домашните. И трябва да кажа, че Пол е първият Де Вилърс, който ми е симпатичен. — Той отново се прокашля. — Ако идваш от 2011-а би трябвало да ги познаваш. Представата, че междувременно двамата наближават четирийсетте, е доста странна. Поздрави ги от мен.
— Не мога. — Ох, всичко беше толкова сложно. И може би трябваше да внимавам какво разказвам, докато аз самата не разберях какво наистина се случваше. Думите на мама още кънтяха в ушите ми: "Не се доверявай на никого. Дори и на собствените си чувства". Но все на някого трябваше да се доверя и кой би бил по-подходящ, ако не собствения ми дядо? Реших да рискувам. — Не мога да поздравя Люси и Пол от твое име. Те са откраднали хронографа и заедно с него са отишли в миналото.