Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

— Замая ми се главата — обади се Ксемериус от канапето. — Мразя тези откачени глаголни форми, които смесват бъдеще и минало време с условно наклонение.

Погледнах Гидиън изпълнена с очакване. Сега трябваше да измисли нещо наистина оригинално, ако искаше да повярват на историята му, в която той не носеше оръжие.

— Мисля, че просто успяхме да ги изненадаме — рече Гидиън.

— Хм... — изсумтя Фолк.

Ако се съдеше и по израженията на останалите, те също не бяха особено убедени. Нищо чудно! Гидиън беше прецакал работата! Щом като ще лъже човек, тогава трябва да вкара и объркващи подробности, от които никой не се интересува.

— Наистина бяхме много бързи — вметнах припряно. — Стълбището за прислугата явно току-що бе полирано и за малко да се подхлъзна, всъщност аз по-скоро се пързалях по него, отколкото слизах. Ако не се бях задържала за парапета, сега щях да лежа със счупен врат в 1912 година. Всъщност какво се случва, когато умреш, докато пътуваш във времето? Мъртвото тяло връща ли се обратно от само себе си? Е, във всеки случай извадихме късмет, че вратата долу зееше отворена, защото една от прислужничките тъкмо влизаше с пазарска кошница. Една такава пълничка блондинка. Дори си помислих, че Гидиън ще се блъсне в нея, а в кошницата имаше яйца и щеше да стане невъобразима свинщина. Но ние се мушнахме покрай нея и се затичахме колкото можем по-бързо по улицата. Сега имам пришка на пръста.

Гидиън се бе облегнал назад в стола си и бе скръстил ръце пред гърдите. Не можех да определя погледа му, но не изглеждаше одобрителен, да не говорим за благодарен.

— Следващия път ще си обуя маратонки — изрекох насред всеобщото мълчание. А след това си взех сладка. Явно, освен мен, никой не искаше да ги яде.

— Имам една теория — каза господин Уитман бавно, като си играеше с пръстена с печат на дясната си ръка. — И колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че съм прав. Ако...

— Започвам да се чувствам наистина глупаво, защото го повтарям толкова често. Но тя не трябва да присъства на този разговор — рече Гидиън.

Почувствах как бодежа в сърцето ми се превърна в нещо по-лошо. Сега вече не бях наранена — бях бясна.

— Той има право — съгласи се доктор Уайт. — Истинско лекомислие е да я оставим да присъства по време на разсъжденията ни.

— Но за нас са от значение и спомените на Гуендолин — отвърна господин Джордж. — Всеки спомен, колкото и да е незначителен, за дрехи, думи и външен вид може да бъде решаващ за откриването на времето, в което се намират Люси и Пол.

— Всичко това ще го знае и утре, и вдругиден — заяви Фолк де Вилърс. — Мисля, че наистина е най-добре да я заведеш долу, за да елапсира, Томас.

Господин Джордж замълча и скръсти ръце върху дебелия си корем.

— Аз ще отида с Гуендолин в... при хронографа и ще проследя пътуването във времето — каза господин Уитман и избута стола си назад.