Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Добре. — Фолк кимна. — Два часа ще са повече от достатъчни. Някой от адептите може да чака завръщането й, защото ще се нуждаем от теб тук горе.
Погледнах въпросително към господин Джордж, но той само повдигна раздразнено рамене.
— Ела, Гуендолин. — Господин Уитман вече се бе изправил. — Колкото по-бързо приключим, толкова по-бързо ще можеш да си легнеш. Тогава поне утре ще можеш да вземеш участие в час. Между другото, много съм любопитен какво ще е съчинението ти за Шекспир.
Боже! Тоя не е в ред! Сега да ми говори за Шекспир беше направо върхът!
Замислих се за момент, дали да не протестирам срещу отстраняването ми, но после реших да се въздържа. В действителност изобщо не исках да слушам целия този идиотски разговор. Исках да се прибера вкъщи и да забравя за всички тези глупости за пътуване във времето, включително и за Гидиън. Нека си разтягат локуми за тайните си мисии в тъпата си зала, докато припаднат от умора. Особено го пожелавах това на Гидиън. Включително и да сънува кошмар, който да му разкаже играта!
Ксемериус имаше право — всички бяха откачалки.
Тъпото бе, че въпреки всичко погледнах към Гидиън и си помислих нещо наистина безумно от сорта на: "Ако сега се усмихне поне веднъж, ще му простя всичко".
Разбира се, той не го направи. Вместо това ме погледна безизразно. Невъзможно бе да позная какво се въртеше в главата му. В този момент мисълта, че се бяхме целували, бе толкова далечна, че по някаква неизвестна причина изведнъж ми хрумнаха детинските стихчета, които Синтия Дейл, нашата съученичка и любовен оракул, често съчиняваше:
"Зелени очи,
жената огорчи,
от любовта се отречи..."
— Лека вечер — казах с достойнство.
— Лека вечер — измърмориха в отговор всички, тоест всички освен Гидиън.
Той заръча:
— Не забравяйте да й завържете очите, господин Уитман.
Господин Джордж изсумтя ядосано. Чух го да казва, докато учителят ми отваряше вратата и ме избутваше навън в коридора:
— Замисляли ли сте се, че точно това отхвърляне може да е причината нещата, които ще се случат, изобщо да се случат?
Не можах да чуя дали някой отговори. Тежката врата се затвори и заглуши всякакви гласове.
Ксемериус се почеса по главата с върха на опашката си.
— Честно, това е най-откаченият клуб, който някога съм виждал!
— Не го приемай толкова навътре, Гуендолин — рече господин Уитман. Той извади от джоба на сакото си една черна кърпа и я тикна под носа ми. — Просто ти си новата в играта. Голямото неизвестно в уравнението.
Какво можех да отвърна? За мен всичко това бе ново! Само допреди три дни не знаех нищо за съществуването на пазителите. Преди три дни животът ми си беше напълно нормален. Е, поне в общи линии.
— Господин Уитман, преди да ми завържете очите... може ли да се отбием в ателието на мадам Росини и да вземем нещата ми? Вече съм оставила там и двата си комплекта ученически униформи и утре няма да има какво да облека. Чантата ми също е там.
— Разбира се. — Докато вървяхме, той размахваше кърпата из въздуха в добро настроение. — Спокойно можеш да се преоблечеш, защото по време на пътуването си няма да срещнеш никого. В коя година да те изпратим?
— И без това няма никакво значение, щом ще съм затворена в подземието — казах аз.
— Е, трябва да е година, в която безпроблемно ще се озовеш във въпросното подземно помещение, без да срещнеш никого. След 1945 година това не би трябвало да е проблем, преди това помещенията са използвани за бомбоубежища. Какво ще кажеш за 1974 година? Това е годината, в която съм се родил, добра година. — Засмя се. — Или да изберем 30 юли 1966 година. Тогава Англия е спечелила световното по футбол в игра срещу Германия. Но ти не се интересуваш от футбол, нали?
— Особено когато се намирам в мазе без прозорци двайсет метра под земята — отвърнах уморено.
— Но нали всичко е за твое добро — въздъхна господин Уитман.
— Момент, момент — рече Ксемериус, който пърхаше около мен. — Пак нещо не ми е ясно. Това означава ли, че сега ще се качиш в някаква си машина на времето и ще отпътуваш в миналото?
— Да, точно така — потвърдих.
— Тогава ще изберем 1948 година — каза господин Уитман зарадван. — Олимпийските летни игри в Лондон.
Тъй като мина напред, не можа да види, че завъртях очи.
— Пътуване във времето! Тц, тц. Страхотна приятелка съм си избрал! — възкликна Ксемериус и за първи път ми се стори, че долавям нещо като респект в гласа му.
Стаята, в която се съхраняваше хронографа, бе дълбоко под земята и въпреки че винаги ме водеха и извеждаха със завързани очи, си въобразявах, че горе-долу знам къде се намира. Най-малкото, защото както през 1912 година, така и през 1782-ра, за щастие можах да напусна помещението без превръзка. Когато учителят ми ме изведе от шивашкото ателие на мадам Росини и ме поведе по коридорите и стъпалата, пътят ми се стори много познат, само дето накрая имах чувството, че господин Уитман нарочно направи една допълнителна обиколка, за да ме заблуди.