Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Кимнах послушно, но бях сигурна, че ако някой си направеше труда, можеше да чуе как коремът ми изкъркорва: "Поръчайте нещо от китайския ресторант!"
В залата вече ни очакваха Фолк, чичото на Гидиън, който с кехлибарените си очи и посребрената си грива ми напомняше на вълк; скованият, навъсено гледащ доктор Уайт във вечния си черен костюм и — за моя изненада — учителят ми по английски и история, господин Уитман, по прякор — Катеричката.
Веднага се почувствах двойно по-зле и неловко заоправях светлосинята панделка на роклята си. Днес сутринта господин Уитман хвана мен и най-добрата ми приятелка да бягаме от час и ни беше смъмрил. Освен това конфискува цялата папка с проучванията на Лесли. Това, че принадлежи към вътрешния кръг на пазителите, бе само наше предположение, но сега вече бе официално потвърдено.
— Ето те и теб, Гуендолин — каза Фолк де Вилърс любезно, но без да се усмихва. Изглеждаше, сякаш едно бръснене ще му се отрази добре, но може би беше от онези мъже, които сутрин се бръснат, а вечер вече имат тридневна брада. Може би се дължеше точно на тъмната му брада, но при всички положения изглеждаше значително по-напрегнат и сериозен, отколкото днес по обяд.
Един изнервен вълк водач.
Все пак господин Уитман ми намигна, а доктор Уайт изръмжа нещо неразбираемо, в което присъстваха думите "жени" и "точност".
Както винаги до доктор Уайт стоеше малкото русо призрачно момче Робърт, което май единствено се радваше да ме види, защото лъчезарно ми се усмихна. Робърт бе син на доктора, на седем годинки се бе удавил в един басейн и оттогава го следваше като призрак на всяка крачка. Разбира се, освен мен никой друг не можеше да го види, но заради непрестанното присъствие на доктор Уайт, все още не бях имала възможност да проведа нормален разговор с Робърт, например за да разбера защо все още броди по земята.
Гидиън се бе облегнал на една стена с изкусна дърворезба, скръстил ръце пред гърдите си. Той ме погледна бегло, а после очите му се заковаха за сладките върху подноса на госпожа Дженкинс. Дано стомахът му да къркореше толкова силно, колкото и моят.
Ксемериус се бе вмъкнал в помещението преди мен и сега се оглеждаше възхитен.
— По дяволите! Никак не е зле.
Той направи една обиколка, възхищавайки се на изящните дърворезби, на които и аз все още не можех да се нагледам. Особено ме впечатляваше русалката, която сякаш плуваше над канапето. Всяка люспа бе фино изваяна и перките й блещукаха във всички нюанси на синьото. Но името си залата дължеше на огромния дракон, който се простираше между полилеите на тавана и изглеждаше толкова истински, сякаш всеки момент щеше да разпери криле и да отлети.
Когато видя Ксемериус, малкото призрачно момче ококори изумено очи и се скри зад краката на доктор Уайт. Исках да го успокоя с думите "Нищо няма да ти стори, иска само да си поиграете" (надявайки се, че наистина е така), но да разговарям с призрак за призрак демон, когато стаята е пълна с хора, които не могат да видят нито единия, нито другия, не бе препоръчително.
— Ще проверя дали няма да успея да намеря още нещо за ядене в кухнята — каза госпожа Дженкинс.
— Работното ви време отдавна приключи — рече Фолк де Вилърс. — В последно време оставате много до късно.
— Да, отидете си вкъщи — нареди доктор Уайт рязко. — Тук никой няма да умре от глад.
Напротив, аз! И бях сигурна, че Гидиън си помисли същото. Когато погледите ни се срещнаха, той се усмихна.
— Но сладките не са това, което се разбира под здравословна вечеря за деца — отвърна госпожа Дженкинс, но го каза доста тихо.
Разбира се, двамата с Гидиън вече не бяхме деца, но въпреки това все пак ни се полагаше прилично ядене. Жалко, че секретарката бе единствената, която споделяше мнението ми, защото тя нямаше думата. На вратата се сблъска с господин Джордж, който все още дишаше тежко и носеше две огромни, подвързани с кожа книги.
— О, госпожо Дженкинс — каза той. — Благодаря за чая. Можете да приключвате за днес. И моля заключете офиса.
Тя направи неодобрителна физиономия, но отвърна любезно:
— До утре, тогава.
Господин Джордж затвори вратата зад нея със силно изпухтяване и остави дебелите книги на масата.
— Така, ето ме и мен. Можем да започваме. С четирима присъстващи от вътрешния кръг не сме в правото си да вземаме решения, но утре ще сме почти в пълен състав. Както можеше да се очаква, Синклер и Хокинс са ангажирани, затова прехвърлиха правото си на глас на мен. Идеята е днес само ориентировъчно да определим насоките за действие.
— По-добре да седнем. — Фолк посочи към столовете, които бяха разположени в кръг около масата точно под дракона, и всички се настаниха.