Беки Б. и аферата с чантата

В празния си апартамент, където съпругът ми го няма.

При мисълта за Люк усещам, че повече не съм в състояние да се владея. Сълзите рукват безпрепятствено по бузите ми и аз изхълцвам. После пак. Когато стигам до ъгъла, две жени, тикащи бебешки колички, ме поглеждат учудено. Обаче аз въобще не им обръщам внимание. Вече плача с пълен глас. Сигурно гримът ми се е размазал по цялото ми лице… обаче нямам свободна ръка, за да си измъкна носна кърпичка, затова ще трябва да подсмърчам… Трябва да спра някъде. Трябва да спра и да се взема в ръце.

Вляво забелязвам моравата в центъра на селото, а точно в средата й зървам дървена пейка. Насочвам се натам. Оставям куфара си и се отпускам на пейката и вече спокойно започвам да си рева.

Ето ме сега тук, на стотици километри от дома, съвсем сама, и никой не иска да има нищо общо с мен. И всичко е само по моя вина. Аз провалих абсолютно всичко.

И Люк никога повече няма да ме обикне!

Раменете ми се тресат и вече едва си поемам дъх, когато в мъглата пред очите си зървам нечий мъжки силует.

— Успокой се, мила! Какво става? Защо плачеш?

Вдигам глава и успявам да различа мъж на средна възраст с работни панталони и зелен пуловер, който ме наблюдава — с отчасти неодобрителна, отчасти загрижена физиономия.

— Да не би да е дошъл краят на света? — пита грубо той. — Тук има възрастни хора, които се опитват да се насладят на следобедния си сън! — И обхваща с жест къщите около моравата. — А ти вдигаш прекалено много шум, че чак подплаши и овцете!

Посочва към хълмовете, където, за моя огромна изненада, зървам две овце, вдигнали глави, да ме наблюдават учудено.

— Много се извинявам, че ви нарушавам спокойствието — преглъщам аз. — Но точно в този момент нещата около мен не са никак приятни.

— Разпра с приятелчето, а? — изтъква той, сякаш това е най-очевидният извод.

— Нищо подобно. Всъщност, аз съм омъжена. Обаче бракът ми е в огромна беда. Всъщност, мисля си, че може би с него е свършено. И дойдох чак дотук, за да видя сестра си, обаче тя отказва дори да говори с мен… — Усещам как гадните сълзи отново напират. — А мама и татко са на пътешествие с оздравителна цел и съпругът ми замина за Кипър при Нейтън Темпъл, а най-добрата ми приятелка харесва друга повече от мен и аз си нямам никого, с когото да си поговоря! На всичко отгоре нямам представа къде да отида! В най-буквалния смисъл на думата! Не знам накъде да тръгна, след като стана от тази пейка…

Изхълцвам силно, изваждам си една кърпичка и си подсушавам очите. После отново вдигам глава.

Човекът ме наблюдава с широко отворени очи.

— Знаеш ли какво, мила — изрича с вече далеч по-мил тон, — какво ще кажеш за една чаша топъл, хубав чай?

— Бих казала, че ми звучи прекрасно! — смотолевям аз. — Много ви благодаря за предложението!