Беки Б. и аферата с чантата

— Но храната ви… — изписква изумено касиерката.

— Нямам нужда от нея.

Обръщам се и излизам зигзагообразно от магазина, все още стиснала здраво в ръка кредитната си карта. Когато стъпвам на тротоара, си поемам дълбоко дъх, все едно до този момент някой се е опитвал да ме души.

Всичко си идва на мястото. Трябва да отида при Джес и да се уча от нея.

Като при Йода.

Ще стана неин чирак и тя ще ме учи как да стана по-пестелива. Ще ме научи как да се превърна в добър човек — да стана такава, каквато ме иска Люк. И ще разбера как да спася брака си.

Тръгвам по улицата и с всяка следваща крачка увеличавам скоростта си, докато накрая започвам да подтичвам. Хората ме гледат изненадано, обаче на мен въобще не ми пука. Трябва да замина за Къмбрия. Още сега!

Спринтирам до вкъщи, после вземам по две стъпала наведнъж и по някое време си давам сметка, че дробовете ми ще експлодират и че изобщо няма да успея да стигна до най-горния етаж. Сядам и започвам да пуфтя като парен двигател. Когато дишането ми се нормализира, хващам асансьора и стигам до нашия апартамент. Влетявам вътре и хуквам към спалнята. Там измъквам изпод леглото един яркочервен куфар и започвам да хвърлям в него напосоки разни неща, както правят по филмите по телевизията. Тениска… някакво бельо… чифт тюркоазени сандали с висок ток и бляскави каишки… Така де, няма значение какво слагам, нали така? Просто трябва да замина там и да съградя мост между себе си и Джес.

Накрая заключвам куфара и го вдигам от леглото. Грабвам някакво сако, затътрузвам куфара на колелцата му и го паркирам на площадката пред асансьора. После се обръщам и заключвам два пъти вратата на апартамента. Оглеждам всичко за последен път, а после влизам в асансьора, изпълнена с непоколебима решимост. Новият ми живот започва. Тръгвам на път, за да науча най-важното…

Боже, забравих си закачалките.

Инстинктивно натискам бутона за спиране. Асансьорът, който тъкмо се канеше да тръгне надолу, тръсва леко и спира.

Ама не мога да тръгна без закачалките си! Както и без лак за коса!

Както и без гланца си за устни. Направо не мога да живея без тях!

Добре де, може би ще се наложи да преосмисля подхода „Няма значение какво вземаш на път“ още мъничко.

Излизам от асансьора, отключвам вратата на апартамента и се връщам в спалнята. Изваждам изпод леглото още един куфар, този път в яркозелено, и започвам и в него да хвърлям разни неща.

Сега, като се замисля, може би няма да е зле да си взема още малко овлажнител. И може би една от новите ми шапки, просто за всеки случай — ако някой тръгне да се жени. В този дух събирам още цял куп дрехи, както и кутия туристическа табла, в случай че във влака взема да се отегча (и срещна някой, който да ме научи как се играе).

И накрая си грабвам ангелската чанта. Когато хвърлям поглед на отражението си в огледалото, в главата ми прозвучава гласът на Люк: