Беки Б. и аферата с чантата
- Автор: Уикхем Маделин
- Серия: Беки Б. #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беки Б. и аферата с чантата». Краткое содержание книги:
Докато минавам покрай една разкошна каменна къщичка, забелязвам повдигане на завеса — някой ме наблюдава. Предполагам, че малко се набивам на очи с тези мои ярки куфари — единият в червено, а другият в яркозелено. Токчетата ми потракват шумно по паважа, а и кутията ми за шапки потраква с всяка моя стъпка. Минавам покрай някаква пейка, на която седят две стари дами с щампирани рокли и плетени жилетки и ме наблюдават подозрително. Забелязвам как едната от тях сочи моите розови велурени обувки. Усмихвам им се приятелски и тъкмо се каня да кажа: „Взех си ги от «Барнис»“, когато двете едновременно се изправят и се оттеглят нанякъде. С всяка крачка обаче се обръщат и ме поглеждат през рамо. Правя още няколко стъпки напред, но накрая спирам задъхано.
Стръмничко е тук, не мислите ли? Не че в хълмовете има нещо лошо, в никакъв случай! Това въобще не е проблем за мен.
Но въпреки всичко нищо не ми пречи да спра за момент и да огледам добре красивата природа наоколо. А междувременно и да си поема дъх. Шофьорът на таксито предложи да ме откара до вратата на къщата, обаче аз му заявих, че предпочитам да извървя пеша последната част от пътя, за да се поуспокоя. Както и да дръпна няколко глътки от миниатюрното шишенце водка, което си купих във влака. Нещо започва да ми се вие свят, като си помисля, че отново ще се срещна с Джес, което си е направо смешно, защото разполагах с достатъчно часове във влака, за да се подготвя за този миг.
Накрая прибягнах дори до помощта на експертите! Стана, когато се отбих във вагон-ресторанта и си поръчах една „Блъди Мери“ — просто за да посъбера смелост. Та там имаше цяла трупа шекспирови актьори, отправили се на турне с „Хенри V“ които се наливаха с вино и пушеха. Завързахме разговор е тях и накрая стигнах дотам, че им разказах цялата си история и как сега съм се отправила на път да се опитам да се сдобря с Джес. А те, представете си, направо откачиха! Казаха, че всичко им звучало точно като в „Крал Лир“, след което поръчаха по една „Блъди Мери“ за всички и настояха да ми помогнат с речта ми.
Не съм много сигурна обаче, че ще направя абсолютно всичко, което те ми препоръчаха. Като например съмнявам се, че ще започна да си скубя косите или пък ще се нанижа на фалшива кама. Но иначе останалите им идеи са изключително полезни. Като например — никога не се опитвай да изместиш от сцената своя колега, което означава никога да не заставаш така, че да го принудиш да обърне гръб на публиката. Всички бяха единодушни, че това е най-лошото, което мога да сторя на сестра си, и ако го направя, шансовете ми за сдобряване с нея ще се сведат на практика до нулата — нещо, за което надали ще имам причини да я виня. Аз изтъкнах очевидното, че публика надали ще има, обаче те отбелязаха, че в подобни случаи тълпите са задължителни.
Вятърът развява косата ми, а устните ми се напукват от силния северен вятър, затова изваждам балсама си за устни и ги намазвам. После бръквам отново в чантата си и за хиляден път вадя мобилния си телефон, за да проверя дали Люк случайно не ме е търсил, а аз някак си да не съм го чула. Обаче не установявам никакъв сигнал. Сигурно тук се намираме извън обхвата на сателитните комуникации. Вторачвам се за няколко секунди в пустия дисплей на телефона, а сърцето ми бие с напразна, глупава надежда. Защото, щом няма сигнал, каква е гаранцията, че той не се е опитал да се свърже с мен?! Може би точно в тази минута набира номера ми и се ядосва, че не се свързва с мен…
Ала дълбоко в мен нещо ми подсказва, че всичко това е илюзия. Изминаха цели шест часа, откакто той замина. Ако е искал да ми се обади, досега все щеше да го направи.
Отново усещам в себе си познатата празнота. Чувам резкия глас на Люк. Спомням си начина, по който ме изгледа, преди да си тръгне — напълно разочарован, като човек, на когото вече му е писнало. И чувам всички онези неща, които ми каза. Всичко, което си казахме през този ден, отеква в главата ми като погребален звън и опъва нервите ми до скъсване.
За мой невероятен ужас в очите ми избиват сълзи. Разярено започвам да примигвам, за да ги върна назад. Не възнамерявам да плача! Накрая всичко ще се нареди! Аз ще се поправя, ще се превърна в нов човек и Люк изобщо няма да ме познае!
Грабвам решително дръжките на куфарите и започвам да ги тегля нагоре по хълма. Накрая стигам до ъгъла на Хил Райз. Спирам и оглеждам дългата редица каменни къщи, които се простират пред мен. По гръбнака ми пълзят неспокойни тръпки. Това е тя! Това е улицата на Джес! Тя живее в една от тези къщи тук!