Беки Б. и аферата с чантата

— Имаш късмет — заявява накрая и вдига очи към мен. — По една случайност разполагам с една луксозна единична стая.

— Еди ще се погрижи добре за теб — изрича Джим с толкова мил глас, че сълзите ми отново напират да рукнат.

— А възможно ли е да се настаня още тази вечер? — питам, като изтривам очите си. — Ще ви бъда много благодарна! — Отпивам поредната глътка чай, а после погледът ми пада върху чашата — глинена, боядисана в синьо, а на нея с бяло е изписано „Скъли“. — Много хубава чаша. Продаваш ли такива, Джим?

— На рафта зад гърба ти — отвръща той и ме поглежда развеселено.

— А би ли могъл да ми дадеш две, моля? Не, по-добре четири? — Вадя си нова кърпичка и си издухвам носа. — И искам да кажа на всички ви… много ви благодаря! Всички сте толкова мили към мен!

Въпросният пансион се помещава в голяма бяла къща, разположена от другата страна на моравата. Джим отнася куфарите ми, а аз си нося кутията за шапки и чантата, пълна със сувенири, които купих. Колоната завършва Еди, като ми изрежда правилата, които съм длъжна да спазвам.

— Никакви гости след единадесет вечерта… никакви събирания на повече от трима души в стаята… никакви разтворители или аерозолни препарати… плащането е предварително, приемат се в брой или чек, хиляди благодарности! — С тези заключителни думи тя застава пред входната врата на къщата си, пред която току-що сме стигнали.

— Оттук нали ще се оправиш, Беки? — пита Джим, като оставя куфарите ми.

— Да, разбира се! Много ти благодаря! — изричам с такова дълбоко чувство на признателност, че ми идва буквално да го разцелувам. Но не мисля, че на подобен жест ще бъде погледнато с добро око от жителите на селото, затова просто се обръщам и го проследявам как се отдалечава по моравата.

— Хиляди благодарности! — повтаря многозначително Еди.

— О, извинявай! — стряскам се аз, едва сега схващайки, че тя чака да й платя. — Разбира се!

Бръквам в чантата си, за да си извадя портмонето, и без да искам, напипвам мобилния си телефон. Просто по навик го изваждам и се втренчвам в дисплея. Все така никакъв сигнал.

— Можеш да използваш монетния автомат в коридора, ако искаш да се обадиш на някого — обажда се Еди. — И да си затвориш, ако искаш уединение.

Има ли някой, на когото искам да се обадя?

Прерязва ме болка, когато си помисля, че Люк е вече в Кипър и все така ми е бесен. Мама и татко се наслаждават на терапията си и на морския круиз. Сузи пък се изтяга на някаква живописна морава с Лулу и всички деца, пакетирани с памперси.

— Не, но все пак благодаря — изричам, като се опитвам да се усмихна. — Нямам на кого да се обадя. Ако трябва да бъда честна… надали някой ще забележи, че ме няма.