Беки Б. и аферата с чантата
- Автор: Уикхем Маделин
- Серия: Беки Б. #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беки Б. и аферата с чантата». Краткое содержание книги:
Мъжът се насочва напряко през моравата, понесъл и двата ми куфара, като че вътре няма нищо, а аз преплитам след него крака само с кутията си за шапки.
— Между другото, аз съм Джим — подвиква ми той през рамо.
— А аз съм Беки — представям се и аз и си издухвам носа. — Много мило от твоя страна да ми помогнеш в такъв момент! Докато бях в Лондон, и аз се канех да пийна чай, обаче се оказа, че млякото ми свършило… Всъщност… май долу-горе по тази причина се озовах тук.
— Това си е доста път за чаша чай — отбелязва насмешливо той.
„А това беше едва тази сутрин! — ми минава през ум. — Струва ми се, че оттогава са изминали милион години!“
— Тук няма никаква опасност да ни свърши млякото — добавя той и влиза в една къща, над чийто праг се вижда табела „Селски магазин Скъли“. При влизането ни иззвънява звънче, а някъде отзад чувам лаенето на куче.
— О! — оглеждам се по-весело аз. — Ама това е магазин!
— Това е единственият магазин тук! — поправя ме той. Оставя куфарите ми на пода и леко ме дръпва от прага, при което звънчето спира да звъни. — Семейството ми го държи вече петдесет и пет години!
— Аууу, страхотно! — изтъквам и оглеждам уютното магазинче. Виждат се рафтове с пресен хляб, рафтове с консерви и разни пакети, подредени в изряден ред, старомодни буркани със сладко и цяла колекция от пощенски картички и сувенири. — Ама това е прекрасно! Да не би вие да сте… господин Скъли?
Джим ме поглежда учудено.
— Скъли е името на селото, в което живеем, скъпа — казва накрая.
— Да бе, вярно! — изчервявам се аз. — Колко глупаво от моя страна!
— Всъщност, фамилията ми е Смит. И вече съм напълно убеден, че ти имаш жизненоважна необходимост от чаша чай. Кели? — повишава глас той.
След няколко секунди през прага на вратата отзад надниква едно момиче. Тя е на около тринадесет години, слабичка, с приятна коса, вдигната на конска опашка, и прецизно гримирани очи, а в ръцете си държи списание „Дийт“.
— Тъкмо оправях магазина, татко, честна дума! — изрича бързо тя. — Само отскочих до горния етаж за едно списание.
— Няма нищо, скъпа. Просто искам да те помоля да приготвиш една хубава чаша чай за тази дама тук. Тя е преживяла доста… неприятности в последно време.
— Разбира се! — Кели се втренчва в мен с неприкрито любопитство, след което отново изчезва зад вратата. Давам си сметка колко странно изглеждам в нейните очи.
— Няма ли да седнеш, скъпа? — пита Джим и ми предлага стол.
— О, да, благодаря! — изричам признателно аз.
Оставям си кутията за шапки и започвам да ровя в ангелската си чанта за чантичката с гримовете ми. Отварям огледалото и се поглеждам — о, боже! Никога през живота си не съм изглеждала по-зле! Носът ми е зачервен, очите ми са кървясали, очната ми линия е размазана и ме е превърнала в мечка панда, а на бузата ми незнайно как се е озовала вадичка от моя тюркоазен грим „24-часов блясък“.
Бързо изваждам една мокра кърпичка и изтривам цялото си лице, докато накрая не зървам лицето си чисто и порозовяло от търкането, взиращо се тъжно в мен от огледалото. Част от мен се чувства точно така. Защо изобщо трябва да си слагам някакъв грим?! Какъв е смисълът, когато с брака ми е свършено?!
— Ето, заповядайте! — На щанда пред мен се появява вдигаща пара чаша чай и аз вдигам очи и зървам как Кели буквално ме изпива с поглед.
— Много ти благодаря! — изричам с все още не особено стабилен глас. — Много си мила!
— Няма проблеми! — кимва Кели, а аз отпивам първата глътка от вкусната течност. Господи, чаша хубав чай наистина е в състояние да оправи всичко!
— Това да не би да е… — Вдигам поглед и зървам Кели да зяпа чантата ми, а очите й са станали на палачинки. — Това да не би да е… истинска чанта „Ейнджъл“?!
Нещо ме пробожда в сърцето, но успявам да го прикрия с лека усмивка.
— Да. Това е истинска чанта „Ейнджъл“.
— Тате, ама тя има истинска ангелска чанта! — възкликва Кели, като се обръща към Джим, който точно в този момент разтоварва пакети захар от един кашон. — Нали ти ги показвах веднъж в списание „Тламър“, спомняш ли си?! — очите й светят от радостна възбуда. — Всички филмови звезди имат такива чанти! В „Хародс“ вече са ги свършили! А ти откъде си взе твоята?
— В… Милано — отговарям след кратка пауза.
— В Милано ли?! — ахва момичето. — Ама че гот! — Погледът й вече обгръща моята чантичка за гримове. — А това да не би да е гланц за устни „Стила“?!