Беки Б. и аферата с чантата
- Автор: Уикхем Маделин
- Серия: Беки Б. #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беки Б. и аферата с чантата». Краткое содержание книги:
„Надявам се, че чантата си струва, Беки!“
Заковавам се на място. В продължение на няколко секунди стоя така и усещам, че ми прилошава.
Почти ми се иска да я оставя.
Което би било абсурдно. Как мога да оставя най-ценното нещо, което притежавам?!
Мятам я на рамо и се втренчвам отново в огледалото, като се опитвам да си възвърна нетърпението и вълнението, което изпитах, когато я зърнах за първи път. Това е чанта „Ейнджъл“! Аз притежавам най-желания предмет на този свят! Хората се бият, за да имат такава чанта. И по целия свят се съставят списъци на чакащите.
Оправям дръжката на чантата върху рамото си. Не знам защо, обаче сега ми се струва доста по-тежка от преди. Което си е твърде странно. Една чанта не може просто ей така да стане по-тежка, нали?
Добре де! Защото сложих вътре зарядното устройство за мобилния си телефон. Ето защо е такава.
Окей. Стига толкова с тези мисли! Тръгвам. Вземам и чантата.
Слизам на приземния етаж и измъквам куфарите през вратите. По улицата се носи едно свободно такси и аз вдигам ръка. Натоварвам си куфарите. Сърцето ми тупти при мисълта за онова, което се каня да направя.
— Гара „Юстън“, ако обичате! — казвам на шофьора с дрезгав глас. — Възнамерявам да се сдобря с моята отдавна загубена сестра!
Шофьорът ме поглежда безразлично.
— На задния вход ли да те стоваря, сладурче?
Абе какви са тези таксиметрови шофьори?! Нали те се славят с драматичното си чувство! Не са ли учили такива неща в училището за таксиметрови шофьори?!
Като по чудо движението по улиците е относително леко и ние пристигаме на гара „Юстън“ само за десет минути. Докато влача куфарите си към касите, имам усещането, че живея в някакъв стар, черно-бял филм. Липсват ми само димът от комините на локомотивите, свирките на влаковете и подвикванията на носачите. Да не говорим пък, че би трябвало да съм облечена в изрязан по тялото костюм от туид и косата ми да е на вълни.
— Един билет до Къмбрия, ако обичате — изричам, изтръпнала от вълнение, и пъхвам под прозорчето банкнота от петдесет лири.
Точно тук е моментът някой мъж с квадратна челюст да ме забележи и да ми предложи един коктейл или да изтрие саждите от бузите ми. Вместо това обаче жена в оранжева униформа се взира в мен, сякаш съм идиот.
— Къмбрия ли? — пита тя. — И къде по-точно в Къмбрия?
Да бе, има право. Дали селото на Джес има гара?
И внезапно ме пронизва ярък спомен. Когато се запознахме с Джес, тя спомена нещо, че е пристигнала от…
— Северен Когънтуейт. Отиване и връщане, ако обичате. Макар че не съм много наясно кога точно ще се връщам — изричам и й се усмихвам лъчезарно. — Възнамерявам да се сдобря с моята отдавна загубена сестра и…
Жената ме прекъсва без ни най-малка проява на съчувствие.
— Това прави сто седемдесет и седем лири.
Какво? Толкова много?! Че за тази сума мога да стигна до Париж, при това със самолет!
— Ами… заповядайте! — казвам, като й подавам част от пачката, която ми остана от часовниците на „Тифани“.
— Девети перон. Влакът тръгва след пет минути.
— Добре. Благодаря.
Обръщам се и тръгвам бързо по пътеката към девети перон. Но когато огромният влак с емблемата на „Интерсити“ изниква пред погледа ми, уверената ми крачка бележи забележимо забавяне. Хората се блъскат от двете ми страни, помъкнали багажа си, насочвайки се към избраната от тях врата на вагоните.
Заковавам се на място. Сърцето ми трепери. Ръцете ми, стиснали дръжките на куфарите, се припотяват. Досега всичко ми се струваше като някаква игра. Но повече от ясно е, че не е. Вече не е игра. Става реалност. И направо не мога да повярвам, че наистина се каня да го направя.
Наистина ли ще се реша да пропътувам стотици километри, за да стигна до някакво непознато място и да се срещна със сестра, която ме мрази до дъното на душата си?
Седемнадесет
О, господи! Тук съм! Стигнах!
Пет часа по-късно аз наистина съм тук, в Къмбрия, в селото на Джес. Аз съм в северната част на страната!
Вървя си по главната улица на Скъли — и всичко е толкова живописно! Точно както го описа Гари — с каменните стени и всичко останало там. От двете ми страни се нижат стари каменни къщи с плочи на покривите. Отвъд тях се възправят стръмни назъбени хълмове, с тук-там стърчащи скали и овце, пощипващи си трева. А над всичко наоколо се извисява един-единствен огромен хълм, който на практика си е планина.