Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— Ама какво говорите! — От изненада Истомина дори си свали очилата. — Лена нямаше никакъв брат. През онези седем години нито веднъж не съм я чувала да споменава за брат. От къде изобщо ви хрумна, че е имала брат? Кой ви каза тази глупост?
Обясних й откъде ми е хрумнало и зададох следващия си въпрос:
— А че майката на Елена е страдала от психично заболяване и често се е лекувала в болница — и това ли не сте чували?
— Не съм — поклати глава тя. — Но това мога да го допусна.
— Защо?
— Едва ли някой би споделил такова нещо за родителите си. Дори сега. А пък в онези времена — още по-малко. Така че, ако наистина е било така и Лена не ми е казала, мога да я разбера. Но защо е трябвало да крие, че има брат? Какво срамно има в това? Не, не разбирам. Впрочем, ако и брат й е бил болен, тогава… Ужасно. — Тя отново си сложи очилата и тъжно повтори: — Ужасно. Горкото момиче. Да имаш роднини, за които те е срам да говориш, и да се преструваш, че изобщо ги нямаш — това е горчива участ. Сега разбирам защо е била толкова потайна. Тя просто е свикнала да мълчи, да не говори за себе си, да дозира информацията, така че да не става дума за семейството й.
Мая Виталевна твърдо настояваше на своето: Шляхтина не просто не говорела за брат си — тя дори изобщо не е споменавала за съществуването му, а аз така и не разбрах кой всъщност е бил по-потаен — нейната приятелка или тя самата. Добре де, тук нищо не се изясни, да продължим тогава.
— Мая Виталевна, хайде да се върнем към периодите, когато Шляхтина е живяла у вас. Сигурна ли сте, че тя всеки ден отиваше на работа?
— Че къде да отива? Аз навивах часовника за седем часа, трябваше да ходя в института, после на работа. Лена ставаше заедно с мен.
— И излизаше с вас, така ли?
— Различно. Понякога тръгвахме едновременно и заедно отивахме до метрото, после поемахме в различни посоки, понякога тя тръгваше първа, ако се случеше аз да се забавя с нещо. Доколкото си спомням, никога не се е случвало аз да изляза, а тя да остане вкъщи. А от къде идват тези съмнения, Игор?
— Спомняте ли си, Мая Виталевна, Андрей ви разказваше, че Шляхтина е вземала болнични и е казвала на съседките си по общежитие, че през това време ще живее у вас, защото вие се грижите за нея, когато е болна. И не е ходела на работа. Тогава това са били просто думи, но сега ние проверихме: тя наистина систематично е вземала болнични, това е потвърдено документално.
— Не може да бъде! — Истомина отново си свали очилата, учудено ги погледна, сякаш не разбираше каква е тази играчка в ръцете й, и пак ги окачи на носа си. — Как така? Тя ходеше на работа. Може да е имала някоя друга приятелка, у която е отивала, когато е боледувала? Проверете. Защото при мен тя беше напълно здрава. Вярно, настроението й се променяше, по-често беше лошо, но това бе нещо обичайно за нея… Тя изобщо си беше такава… мрачна, с тежък нрав. И чувството й за хумор беше специфично, предпочиташе черния хумор. Но никога не се е оплаквала от здравето си. Наистина понякога искаше хапче против главоболие, но покажете ми човек, който никога не страда от главоболие!
По принцип всичко това можеше да се провери, ако не беше пропастта от тези трийсет години… Глупаво е да се надява човек, че паметта ще запази подобни дреболии. За всеки случай я попитах. Знае ли човек…
— Не, разбира се, че не помня. Впрочем почакайте… — Истомина се оживи. — Много добре си спомням, че веднъж се случи да имам рожден ден в период, когато Лена живееше при мен. И аз не го отпразнувах.
— О, дори не го отпразнувахте? Защо?
— Тя бе някак особено мрачна, сякаш на душата й беше от черно по-черно, разговаряше с мен през зъби, сякаш й бях откраднала сто рубли. Е, та си казах, че… с една дума, няма да е уместно да каня приятели вкъщи и да празнувам, щом тя се чувства толкова зле. Дори не й напомних, че имам рожден ден, премълчах си.
— Кога е рожденият ви ден?
— На седемнайсети ноември.
— През коя година стана това?
— През коя година ли? — Истомина се замисли. — Страх ме е да не сбъркам. В началото на седемдесетте май… Знаете ли, ясно си спомням, че вечерта, когато беше рожденият ми ден, Лена се прибра късно, аз си седях вкъщи и се ядосвах, защото тя можеше да се прибере и след полунощ — никога не ме предупреждаваше какви са плановете й и кога ще се прибере. Та седях сама и се ядосвах: ако знаех, че тя няма да си е вкъщи толкова до късно, спокойно можех да си поканя гости. И тъпо се взирах в телевизора, а по него само повтаряха „третата решаваща, третата решаваща“. Нито филм, нито свестен концерт — само „третата решаваща“ и нищо друго.