Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Те весело се разсмяха и продължиха да се прегръщат и да се потупват по гърбовете.
„Няма грешка — радостно си повтаряше Забелин наум, — всичко върви по ноти. Ето че срещнах и стар приятел. И жената отлетя, ще мога да поседя с него — ако ще и до сутринта, да си пийнем, както му е редът, без да мислим, че после трябва да шофираме. Такава среща, виж ти! Имам и време, и място, и чантите са пълни с продукти, и алкохол…“
— Слушай, ами хайде да поседим като в добрите стари времена, а? — предложи той.
— Хайде! С удоволствие. Сега ще звънна, ще отменя всички ангажименти — майната им, щом е такава работата, ще почакат до утре. Ох, Юрка, колко се радвам, че те виждам, не можеш да си представиш! Ти тук ли живееш? Имате ли наблизо някое прилично местенце, където двама стари приятели да могат да си начешат езиците?
— Аз… — Юрий Петрович се почуди, но само за миг: — Тук имам терен за приятелски събирания. Точно в тази сграда.
— А на терена — цицоресто женче? Юрка, не се променяш бе, човек! Как не се укроти вече!
— Там няма никого, във всеки случай днес. Така че никой няма да ни попречи. Е, какво, ще вървим ли? Има и за пийване, и за хапване. — Забелин вдигна торбите и изразително ги разтърси.
Нищо страшно, утре пак ще отиде в магазина и ще купи продукти и пиене. Как да ти се свиди за такъв случай. Виж ти, виж ти, каква среща! Наистина късметът му напоследък действа на пълни обороти.
Дойде вече и Осми март, а аз така и не разбрах какво ми „убива“ в мозъка, където — като на крак в неудобна обувка, сякаш бе излязъл мехур. Преди Осми март ми се отваря страшно много работа, защото мошениците и крадците не спят, а бдително следят всички празници, които повдигат настроението и притъпяват бдителността на доверчивите хора, особено на жените и най-вече на възрастните. По случай Нова година, Деня на защитника на Отечеството, Осми март и Деня на победата е прието да се поднасят подаръци и да се честити на пенсионери и ветерани, така че тия гадове обикалят апартаментите, представят се за някакъв комитет, фондация, благотворителна организация или в краен случай за социална служба, а след като си отидат, хората откриват, че им липсват пари и ценности, ако изобщо са останали живи и здрави — пу-пу, да не чуе дяволът. Така че периодът от 20 февруари до 10 март винаги ми е напрегнат, тогава не си пестя труда да съчинявам, да печатам на собствения си принтер и да разнасям по жилищата листчета — с молба старците да не бъдат излишно доверчиви, разговарям с потенциални жертви, като призовавам за здрав разум и ги умолявам да не отварят вратата на непознати. Макар че онази гадна раничка с мехура измъчваше мозъка ми, нямах време да й обърна внимание.
Все пак усилията ми не отидоха напразно и този път (за пръв път през последните години!) празниците в моя район минаха без произшествия. Тоест пиянски сбивания естествено имаше, както и семейни скандали — без това не може, но пък нямаше нито един измамен доверчив пенсионер. И за това благодарим.
На единайсети март въздъхнах облекчено и с изненада се сетих, че днес е събота. И именно тази събота няма да приемам граждани. Ето защо, след като се обадих предварително и получих покана, аз купих букет цветя и се запътих към Мая Виталевна Истомина, за да я поздравя по случай отминалия празник. Да й благодаря за чудесната среща в клуба, която се бе състояла преди две седмици. Тя бе получила чудесни отзиви от страна на моите любими старци, както и молби колкото може по-бързо да поканя писателката да гостува още веднъж, защото останали неразказани още много интересни неща. Е, и естествено имах намерение да й задам няколко въпроса за „болничните“ периоди в живота на Елена Шляхтина. По принцип това не е моя работа, мога да оставя Мусатов сам да се рови, все пак става дума за неговия, а не за моя баща, но нали вече ми стана интересно… Веднъж бяхме разговаряли за това с Истомина, но повърхностно, не подробно. Освен това ме измъчваше неизясненият въпрос за брата на Шляхтина, който също се бил самоубил в резултат на някакво психично заболяване, от което бил страдал. Когато разказваше спомените си за своята приятелка, Истомина не спомена за брат, а тя не може да не е знаела за него — нали няколко години е общувала с Шляхтина. Защо тогава Мая Виталевна дори не продума за него? И тя ли крие нещо? Или следователят от Прокуратурата на СССР толкова се е престарал с фантазиите си, че е измислил дори психично болен брат самоубиец, така че смъртта на Елена да изглежда напълно естествена, нещо повече — дори неизбежна?