Изкуството на лова

С изгрева на слънцето по лицето на Грейнджър затрептя приятна топлина. Вече различаваше пред тях анейската брегова линия и със задоволство отбеляза, че Игрид не се бе насочила право към столицата, а ги бе докарала в тази сравнително рядко заселена част на страната. Земята пред тях се издигаше стръмно от морското равнище, склоновете бяха обрасли с гора, на места се мяркаха петна жълтеникава трева и камънаци. По-малките заливи все още бяха забулени в мъгла, но тя се разсейваше бързо. Облаци скриваха планинските върхове и между тях прозираше синкаво небе.

— Там отпред има една мина — рече Игрид. — Но недрата отдавна са изчерпани и пътят до нея не се използва. Ще ви оставя на него.

Сисело изглеждаше ядосана.

— И трябва да вървим пеш до Лосото? Колко е далече?

— Осем мили — отвърна Игрид.

— Осем мили! — извика момичето. — Ама това ще отнеме цяла вечност. Игрид, моля те, не можеш ли да ни оставиш по-близо?

— Така е добре — намеси се Грейнджър. — По пладне ще сме в столицата.

— Аз не искам да вървя дотам — възрази Сисело. — Защо трябва да вървим, като може да летим?

Драконът игнорира протестите ѝ. Описа широк завой над вълните и се приближи към брега. Огромните зеленикави крила хвърляха отблясъци под ярките слънчеви лъчи, докато летяха ниско над дърветата. Грейнджър погледна назад и забеляза, че мъглата зад тях се разсейва, очертавайки пътя, по който бяха преминали. Дърветата долу се поклащаха. Из въздуха се носеше приятното ухание на борова гора.

Игрид се наклони надясно и се снижи към покрайнините на гората, към плитка долина, през която се спускаше ручей. В горната част на долината, над линията на дърветата, Грейнджър забеляза коларски път, който се виеше на изток между камънаците. Скалните сводове от двете страни на пътя бяха нашарени от правоъгълните отвърстия на миньорските тунели.