Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
— Защо на някои места пипалата избледняват и се губят? — попита тя Паулус.
— Тялото на червея се мести не само в пространството, но и във времето — обясни той. — Виждаш ли светлината, която преминава през онзи грозд глави? Това е всъщност една глава, посещаваща този момент множество пъти. — Той се усмихна. — Свидетели сме на една от няколкото необичайни защити, които притежава червеят. Подобно същество е почти невъзможно да бъде убито.
Тя потрепери.
Той сложи ръка на рамото ѝ.
— Няма защо да се страхуваме от него. Но трябва да сме готови за ответни действия.
Тя кимна.
Няколко кораба от армадата се бяха обърнали така, че да насочат оръдията си към уриуна, и Янти видя върху корпусите им поредица ярки проблясъци. Миг по-късно въздухът се разтърси от серия експлозии. „Бум-бум-бум.“ Уриунът потрепери и се сгърчи сред облаци стелещ се дим, но атаката, изглежда, не му причини никаква вреда.
Междувременно пипалата му бяха стигнали първия от имперските кораби — галеон, чийто корпус бе обшит с медни плочи. Призрачните израстъци обгърнаха мачтите и надстройките, разкъсаха платната и задърпаха въжетата. Един по-голям израстък се уви около корпуса. По палубата с ужасени писъци бягаха моряци. Отекнаха изстрели от пушки. А след това израстъкът се напрегна.
И галеонът се преобърна. Чу се болезнено скърцане, вдигна се вълна от белезникава пяна и изведнъж корабът изчезна, завлечен под клокочещата вода.
Навсякъде около тях и други кораби бяха сполетени от участта на галеона — пипалата се протягаха все по-навътре в армадата и ги теглеха надолу в саламурената бездна. Множеството усти поглъщаха жадно крещящите и дърпащи се моряци, за да ги разкъсат за броени секунди. А червеят продължаваше да расте и не след дълго на Янти ѝ се струваше, че пипалата и израстъците му изпълват район, по-голям от имперската армада.
И други кораби откриха оръдеен огън. Шрапнелите, снарядите и гюлетата не причиняваха никакви видими поражения по израстъците на уриуна, а само ги привличаха към себе си. Докато огромната твар продължаваше да се пресяга, да сграбчва и разбива кораби и да ги повлича към дъното, над морето легна странна и зловеща светлина и сега само от време на време отекваше единичен оръдеен изстрел. Скоро и тези звуци престанаха. Хората от екипажа на Хоулиш също мълчаха.
Уриунът забави движенията си и най-сетне спря, сякаш бе забелязал спусналото се над океана умиротворение. А след това бавно започна отново да се навива. Хилядите пипала и израстъци се превърнаха в стотици, след това в десетки и когато се смали до размера, който имаше, когато се издигна от дълбините, той потъна под обсипаната с отломки повърхност, озарявайки я със странните трепкащи светлини по кожата си.
Само допреди броени минути океанът бе изпълнен с кораби, а сега нищо не напомняше за армадата освен дървените отломки и парчетата разкъсани платна.
— Хаурстафите не нападнаха — каза Янти. — Дори когато това нещо… — И млъкна.
Нера хлипаше, скрила лицето си в шепи.
— Чу ли се с тях? — попита Янти. — Какво ти казаха?
— Молеха ни да си приберем чудовището — отвърна тя. — Умоляваха.
Паулус изсумтя презрително.
— Когато уриунът се докопа до тях — рече той, — вече беше твърде късно. Оставаха им броени секунди. Една телепатична атака срещу нас щеше да е безсмислена, нищо повече от опит за мъст.
— Ти ги предаде — заяви неочаквано Янти. — Използва ги.
Той я изгледа, лицето му беше сурово.
— Янти, това е войната. Трябва да правим това, което е необходимо.
— Включително и аз? — попита тя.
Въпросът ѝ го накара да се сепне. Той я гледа известно време, премигна и рече:
— Разбира се, че не. Янти, защо си мислиш това?
Но тя вече бе зърнала изплашените пламъчета в очите му.
— Няма да кацнем в имперския дворец — заяви Игрид.
Сисело се намръщи и продължи да упорства:
— Но сигурно там е много красиво!
— Само ще привлечем ненужно внимание — отвърна драконът. — Решението ми е окончателно.
Летяха цяла нощ срещу ледения вятър. Дъщерята на Конквилас се бе загърнала във вълнен шал и го бе прокарала през халките на гърба на дракона, за да образува нещо като заслон. Грейнджър обаче реши, че шалът не осигурява достатъчна изолация, и я покри с останките от наметалото си. Малко по-късно Сисело заспа, притисната към гърба на летящата змия.