Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
Грейнджър изсумтя.
— И ти ли си копие? — попита тя. — Или си оригиналът?
— Оригиналът — отвърна той.
Тя повдигна вежди.
— Абсолютно ли си сигурен в това?
— Разбира се, че съм.
На лицето ѝ се четеше недоверие.
— Знаеш, че той те убива, нали?
— Опитва се да вземе връх.
— Не. — Тя поклати глава. — Вече те е убил. Трябва да си умрял преди три, дори четири дни.
— Какви ги приказваш?
— Игрид каза, че си мъртъв — обясни Сисело. — Не ѝ повярвах. Но сега, като се замисля, всичко си застава на мястото.
Грейнджър я гледаше втренчено.
— Ентропатична броня — каза тя. — Чувал ли си?
Грейнджър нямаше представа за какво говори, но тя изглеждаше завладяна от странен ентусиазъм.
— Тя ми помага да се движа — каза той.
Тя кимна.
— Да, защото сърцето ти е спряло. Това става, когато се превърнеш в мечово копие. Първо умира тялото, после и умът.
— Наистина ли смяташ, че съм мъртъв?
— Определено си умрял — отвърна тя. — Подушвал ли си се напоследък?
Грейнджър изведнъж усети, че му призлява. Последния път, когато си бе свалил ръкавицата, не бе могъл да помръдне ръка. Дали защото тялото в енергобронята бе мъртво? И сега го движеше само магията? Обърна се към Сисело. Тя все още изглеждаше развълнувана от откритието.
— Нека да се изясним — каза той. — Казваш, че съм умрял и че само благодарение на тази броня продължавам да живея?
Тя кимна, после попита:
— Нищо ли не знаеш за този меч?
Грейнджър въздъхна обезсърчено.
— Баща ми веднъж се е бил с цяло село, въоръжен с такъв — продължи тя. — Все още го държим у дома. Когато порасна, ще ми покаже как се използва. — Тя се намръщи. — Но защо си позволил на меча да ти стори това?
Грейнджър завъртя глава.
— Да му позволя? Нямах никакъв избор.
— Защо, какво иска от теб?
— За какво говориш?
— Говоря — рече тя, — защо си му позволил да те превърне в един от своите роби? Зад всяко едно такова оръжие се крие нечий ум. Какво се опитва да те накара да направиш този тук?
— Ще ми се да знаех.
Сисело се ококори от изненада.
— Не ми казвай, че не си го питал.
— Как да го питам?
— Сериозно? — попита тя. — Не знаеш ли? Никой ли не ти е казал?
— Какво да ми каже?
Тя поклати учудено глава. Но после изражението ѝ се смекчи.
— Не е чак толкова лошо да си умрял — рече. — Докато носиш бронята — и използваш малко парфюм, — повечето хора дори няма да забележат. — Отново огледа меча. — Но не бива да позволяваш да ти завладее ума. Трябва да разбереш какво иска и да сключиш с него сделка. Това е единственият начин да се използват безопасно подобни предмети. Ако не го направиш, те убиват.
— Как се сключва сделка с меч?
Тя се усмихна.
— Ще ти покажа. — Взе меча и го сложи на земята пред Грейнджър. — А сега размотай острието.
Той я послуша и отдолу се показа сивкав метал.
— Постави ръка на руните.
— Какви руни?
— Руните в метала! Виж! — Тя посочи мястото, където острието се съединяваше с дръжката. Грейнджър бе забелязал там някакви дребни знаци, вдълбани в метала. Беше предположил, че е някаква украса, и не им бе обърнал внимание.
Положи ръка върху руните.
— А сега кажи: „Пусни ме да вляза.“
— Какво?
— Кажи: пусни ме да вляза.
— Пусни ме да вляза.
И светът около него изчезна.
Беше нощ и той стоеше на остров, заобиколен от сияеща бяла мъгла. Под краката му имаше черен гранит, нямаше и следа от растителност. Теренът пред него се издигаше терасовидно към черна крепост, изградена от същия камък.
Крепостта нямаше прозорци, само една врата в гладката фасада. Единствената светлина идваше откъм забулилата острова мъгла.
Грейнджър започна да се изкачва към крепостта.
Металните му ботуши звънтяха върху скалите, сякаш отгоре им се стоварваше тежък чук. Беше студено, миришеше на мъгла. Нито една звезда не блещукаше в небето. Чуваше ясно бръмченето на енергобронята при всяко пристъпване, докато тя движеше крайниците, през които вече не течеше кръв. Той вдигна поглед над мъглата, която се простираше над морето чак до далечния хоризонт, но не видя там нищо интересно.
Когато наближи крепостта, забеляза, че недалеч пред вратата се е притаила фигура. Беше мъж, с лице, обгорено от саламура като неговото, и със същата броня.
— Твърде късно идваш — каза копието.
— Можеше да ми кажеш за това — отвърна Грейнджър.
— Очакват те вътре.
— Те?
Копието се ухили и посочи вратата с пръст.
Отвъд прага имаше къс коридор, завършващ със стъпала. Грейнджър забеляза светлина, спускаща се от тавана. Докато се изкачваше, металните подметки продължаваха да звънтят.