Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Купи си билет за откритите места и тръгна по пътеката след тълпата, като търсеше своя сектор. Няколко войници в униформата на Съюзническата армия разместваха оръдия наоколо в подготовка за битката при Гетисбърг и както беше спрял и ги гледаше, Гладис ван Шелинджър го извика от ложата зад гърба му.

— Хей, Базил, ако искаш, ела да седнеш при нас.

Базил се обърна и отиде при тях. Размени любезности с мистър и мисис Ван Шелинджър, след което беше мило представен на още няколко души като „момчето на Алис Райли“ и му бе сложен стол отпред до Гладис.

— О, Базил — прошепна му развълнувано тя, — нали е много хубаво?

Разбира се, че беше. Той усети как в него се надига някаква вълна на добродетелност. В този момент му изглеждаше необяснимо как някой може да предпочете компанията на онези обикновени момичета.

— Базил, нали ще бъде много хубаво, като тръгнем на Изток? Може би ще пътуваме с един и същи влак.

— Нямам търпение — съгласи се със сериозен тон той. — Преминах на дълги панталони. Получих ги, защото заминавам да уча в друг град.

Една от жените в ложата се наведе към него:

— Познавам добре вашата майка — каза тя. — Познавам и един ваш приятел. Аз съм лелята на Рипли Бъкнър.

— О, така ли!

— Рипли е такова добро момче — каза сияеща мисис Ван Шелинджър.

В този момент, сякаш споменаването на името му го беше призовало внезапно, се появи Рипли Бъкнър. По вече безлюдната и ярко осветена пътека се зададе малко, но чудовищно шествие, някаква бурлеска на лилипути, представящи бурния и разпътен живот. Начело вървяха Хюбърт Блеър и Олив; Хюбърт стъпваше и въртеше бастунчето си като тамбури мажор под акомпанимента на одобрителното й кискане. Следваха ги Елуд Лийминг и младата му дама, които се бяха притиснали така, че вървежът им се затрудняваше — очевидно се бяха прегърнали. Шествието завършваше безславно с Рипли Бъкнър и бившата дама на Базил, която се опитваше да надвика Олив и да привлече вниманието върху себе си.

Стъписан, Базил гледаше Рипли, чието изражение представляваше странна смесица. На моменти той се присъединяваше към общия тон на компанията, но от време на време по лицето му преминаваше някаква измъченост, сякаш не бе убеден, че вечерта протича приятно.

Шествието привличаше вниманието — до такава степен, че дори Рипли не забеляза втренчените погледи, отправени към него от ложата на Базил, макар че мина на четири крачки от нея. Беше се отдалечил достатъчно, за да не може да чуе, когато между зрителите й се понесоха странни шумолящи въздишки и шепот.

— Какви странни момичета — каза Гладис. — Първото момче Хюбърт Блеър ли беше?

— Да.

Базил се беше заслушал в част от разговора зад гърба си: „Утре непременно ще разкажа за това на майка му.“

Докато Рипли беше пред очите му, Базил до болка се срамуваше заради него, но сега в гърдите му се надигна нова вълна на добродетелност, дори по-силна от първата. Мисълта за случилото се би му донесла пълно щастие, ако не беше се сетил, че може би майката на Рипли няма да го пусне на училище в друг град. Но след няколко минути дори и това изглеждаше поносимо. Базил обаче не беше злобен. Просто природната жестокост на себеподобните му към страдащите при него все още не беше прикрита от двуличие — това беше всичко.