Споделен живот

Противно на всички очаквания Кейт преживява десет дни интензивни кръвопреливания и арсеникова терапия. На единайсетия ден от хоспитализирането си изпада в кома. Решавам да не се отделям от леглото й, докато не се събуди. И оставам там точно четирийсет и пет минути, защото тогава ми се обажда директорът на училището на Джес.

Изглежда, в лабораторията по химия на гимназията държат натрий в малки контейнерчета за бензин заради силната му реакция с въздуха. Изглежда, реагира и при контакт с вода и отделя водород и топлина. И изглежда, моят син, който е в девети клас, е бил достатъчно умен да го осъзнае, поради което е откраднал едно бурканче, пуснал го е в тоалетната чиния и е взривил септичния резервоар на училището.

Получава наказание — отстраняване за три седмици — от директора, който е достатъчно учтив да попита как е Кейт, докато на практика ме уведомява, че най-голямото ми дете е орисано да попадне в изправителен дом. После с Джес се качваме в колата и отиваме в болницата.

— Няма нужда да ти казвам, че ти е забранено да излизаш от къщи.

— Хубаво.

— Докато навършиш четирийсет.

Джес се смъква по-надолу на седалката и ако изобщо е възможно, се намръщва още повече. Чудя се кога точно съм се отказала от него. Чудя се защо, след като историята на Джес съвсем не е толкова разочароваща, колкото тази на сестра му.

— Директорът е тъпанар.

— Знаеш ли какво, Джес? Светът е пълен с тъпанари. Винаги ще се налага да се бориш с някого. С нещо.

Той ме поглежда гневно.

— Ти си в състояние да водиш разговор за шибаните „Ред Сокс“ и някак си да го насочиш към Кейт.

Спираме на паркинга на болницата, но не изключвам двигателя. Предното стъкло е замъглено от дъжд.