Раково отделение

Колко е удивително, че руснакът, свързан с невидими нишки с горичките, с тихата средноруска природа, изпратен по волята на съдбата завинаги тук, успява да се привърже към бедната на растителност степ, ту прекалено нагорещена, ту прекалено ветровита, където тихият ден се приема като почивка, а дъждът — като празник; изглежда Олег напълно се бе примирил с факта, че ще живее там до смъртта си. Заради такива момчета като Саримбеков, Телегенов, Маукеев и братя Скокови той, още преди да е научил езика им, бе успял да се привърже и към народа им; по редица случайни неща и чувства, когато се преплитат измамното и важното, по наивните предания за прераждането бе разбрал, че всъщност това е простодушен народ, винаги отговарящ на искреността с искреност, на благоразположението с благоразположение.

Олег бе на тридесет и четири. Всички институти приемат студенти на възраст до тридесет и пет години. Вече никога нямаше да успее да получи образование. Е, след като не става, не става! Съвсем доскоро обикновен тухлар, той бе успял да се издигне до помощник по земеустройството (не като агроном, както бе излъгал Зоя, а като помощник с триста и петдесет рубли заплата). Неговият началник, районният агроном, зле познава цената на разчертана на сантиметри летва, и Олег би работил с песен на уста, но нямаше почти никаква работа: по раздадените на колхозите актове за вечно (също вечно!) ползване на земята само понякога му се удаваше да отреже късче от колхозната земя в полза на разширяващите се селища. Колко далеч бе от властелина на поливните терени, чувстващ дори с гърба си и най-малкия наклон на почвата! Е, вероятно след години Олег ще успее да се устрои по-добре, но защо ли дори и сега си спомняше с такава топлота за Уш Терек и чакаше с такова нетърпение края на лекуването си, за да се върне там; да се върне, ако ще и не напълно оздравял?

Не би ли било естествено да се озлоби към мястото на заточението си, да го ненавижда и проклина? Не, дори това, заради което си заслужава да бъде размахана пръчката на сатирата, се приемаше от Олег като анекдот, достоен за усмивката му: и постъпката на новия директор на училището Абен Берденов, който свали от стената «Гарваните долетяха» [42] и я пъхна зад шкафа (бе видял на картината църква и бе сметнал, че това е религиозна пропаганда); и заврайздравът [43], нахакана рускиня, която чете от трибуната доклад пред районната интелигенция, а тайно, измъквайки изпод полата си крепдешин, го продава на местните дами на двойна цена, докато не се появи в РУМ; и колата за бърза помощ, понесла се сред облаци прах, но не с болни, а пътуваща като такси, разкарващо по домовете на началството брашно и масло; и «търговията на едро» на дребния търговец Орембаев — в неговия магазин за хранителни стоки никога няма нищо, макар празните каси да стигат до тавана и той да е удостоен с награда за преизпълнение на плана и постоянно да дреме пред вратата на магазина, защото го мързи да мери, да пресилва, да загъва — осигурил си покровителството на силните, той си отбелязва достойните, на които тихо предлага: «Вземай макарони, но цял пакет», «Вземай захар, но цял чувал». Пакетът или чувалът заминават направо от склада на посочения адрес, а се записват като оборот от търговия на дребно. И накрая: третият секретар на райкома, който бе изявил желание да се яви като екстернант на изпитите за средно образование, а бе много слаб по математика, посети през нощта учителя заточеник, за да му «подари» астраганена кожа.