Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Преследване на времето ((Изкуството на свободата))
Преследване на времето ((Изкуството на свободата)) - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Электронная книга - «Преследване на времето ((Изкуството на свободата))». Краткое содержание книги:

Преследване на времето ((Изкуството на свободата))
1 ... 104 105 106 107 108 109 110 111 112 ... 145
Перейти на страницу:

Тези опорни точки, които все повече изкристализират, изпъкват в търсенията ни дотук, трябва да бъдат съхранени и задълбочени.

Времевият ритъм, отмерващ непрекъснато пулсациите на живота

(душевен и телесен, т.е. душевно-телесен и телесно-душевен) на индивида, от своя страна задава поредицата от необратими събития и актове, които в своята цялост образуват наричаната с толкова много думи — провидение, случай, неизбежност, немезис, ананке, тюхе, фатум, „кизмет“ (късмет) — съдба на конкретния жив и стремящ се към пълнотата на живота човек. Съдбовността на нещо станало е друг израз на неговата необходимост и във времето, и като битие, като реално ставане, което става по строго определен начин — в зависимост от дадени или пред-зададени „детерминанти“ (жизнеността със съответстващата й свобода). Ако е нужно по-нашироко да бъдат „разшифровани“ тези детерминанти на човешкото, то тук мога да отбележа поне тези: телесен и душевен потенциал на личносттакакво тяло и с каква душа си надарен!), съвкупността от способности, възможности, сили с определен характер и насока (било като телесност, било като душевност, било като, най-често, органиката на двете), конкретна и индивидуално проявена виталност в нейната (по заслуга на субекта постигната) спонтанна освободеност и хармонизираност на „елементите“, на градивните й компоненти и т.н. в посока на все по-голяма детайлност на изброяването. Особено място тук принадлежи на постоянното условие, правещо човека човек, именно на свободата, която е „душа“ на този ред на предзададени детерминанти, които в своето динамично отношение и взаимодействие пораждат

съдбата като „живост на посоката“

(Шпенглер) или — другояче казано — съдбовността на ставащото с „мен самия като човек“, отговорно правещ себе си, своя живот — на почвата на свободата. Тук е мястото да отбележа, че свободата съвсем не отрича съдбовността на актовете на живота, напротив, активното избиране (чрез спонтанността) на една от многото възможности, които ми се откриват във всеки миг (и пренебрегването „за момента“ на всички останали) само подсилва усещането за съдбовност на избора, който аз правя. Съдбата не бива да се разбира като „външна необходимост“, която ми се „стоварва“ с неумолима властност и непреодолимост, нито пък като предварителна зададеност или „предначертаност“ на случващото ми се тук-и-сега извън неговата конкретна живост и непреднамерена спонтанност. Напротив, съдбата в истинското разбиране е дълбока вътрешна, дори субстанциална необходимост, вкоренена в моята субективност, която чрез свободата се намира под моя непряк контрол именно в пределите на моите възможности за живот и реализация. Моето „себе си“, моята „азовост“ едновременно са и не са мои; аз съвпадам със себе си като наличност от потенции, но и аз „правя“ себе си свободно на основата на това, което ми е отредено като жизнен ресурс; аз мога да стана всичко, но аз няма да стана всичко, и това е от една страна мое решение, но също е и ограниченост, която не е в моя власт. В този смисъл е прав мислителят, написал:

„Тъй като не можеш да направиш каквото искаш, то тогава искай каквото можеш

(Теренций);

но той също така добавя страведливо:

„Когато двама правят едно и също, не се получава едно и също“.

В същата насока може да се схване мъдростта на римския народ, в чиято душа е родена следната сентенция:

„Където нямаш сила, там нищо не пожелавай“

Действително, аз съвпадам с това, което желая, а желая това, което мога да пожелая, изхождайки от това, което съм; нямам сила или по-скоро „капацитет“ и „потенциал“ да желая нещо, към което не съм предразположен, което — ако все пак ми „скимне“ да желая — ще бъде само каприз или пък извратеност, която няма никакво бъдеще: например да искам да стана певец ако все пак нямам нужния за това глас. Римляните прекрасно са разбирали това защото смятат, че

което искаме е свято

т.е. никой няма право да пренебрегва собствените си желания, да ги „манипулира“, да се отнася „лековато“ с тях: всяко желание, особено пък съкровеното (а значи и непреодолимото!), наистина е свято. Такова желание е верен симптом за това какво съм и какво неизбежно, съдбовно ще бъда — и тук свободата ми съвсем не може да се свежда до това да потисна желанието си, да направя каквото си поискам с него; свободата тук е в това просто да му се подчиня, да застана с цялата си сила зад него и така да го превърна в своя съдба.

1 ... 104 105 106 107 108 109 110 111 112 ... 145
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)