Преследване на времето ((Изкуството на свободата))
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преследване на времето ((Изкуството на свободата))». Краткое содержание книги:
Следователно именно „еднократният, никога не повтарящ се израз на душата, който всеки осъзнава за себе си“ (Шпенглер) — свободно и спонтанно изявяващ се и един вид „извиращ“ от моята субективност, „пленена“ от тайнството на живота, който усеща в себе си — непрекъснато твори съдбовността на всички моменти, от които е „изтъкан“ моят жизнен път, и от които зависи посоката, с непонятна увереност избрана от мен самия. За даден индивид със строго определена и характерна („характерен“ значи „вдълбан“) насока на неговата субективност необходимо произлиза именно тази посока на жизнения път — по който той уверено-безсъзнателно върви или пък се лута в търсене на самия себе си. По същия начин както за мен е възможна и необходима именно тази насока на себеосъществяване (която непреодолимо определя съдбата ми), така за мен е абсолютно невъзможна (осъдена на несбъдване!) всяка друга, несъвместима с моята душа, с моята динамична субективност, посока на утвърждаване в живота. В този смисъл „аз имам само една съдба“ — моята, която е била „имплицитно“ в мен, но на която аз съм дал живот и бъдеще — на нея аз съм „обречен“, пътищата към всяка друга съдба навеки са ми затворени, и въпреки това моята съдба не е безнадеждна орис: тъй като извира естествено, непринудено от моята субективност и свобода. Следователно
нито пък свободата ми безпокои с нещо моята съдба, двете са органично свързани и взаимно се предполагат и значи… „без едното няма другото“. Без свобода няма как и откъде да се появи и породи съдбовността на всичко случващо ми се, свободата на човека, реализираща се във времето с неговата необратима еднократност, по естествен път създава и направлява неговата съдба — единствената съдба, за която той е достоен, и която е достойна за него. Сартр пише, че
(„Човекът е свобода“) и тук това „да бъде“, това е, това битие на свободата, което всъщност сме (и което се разгръща във времето с неговите необратими мигове и моменти), поражда необходимо — като собствена, вътрешна необходимост на живота на тялото и на душата ни — съдбата на всеки един от нас. Всеки човек може да вникне в съдбата си единствено чрез проясняването на самия себе си, чрез отчитане на силата на най-съкровените си желания, а на тази основа и чрез проникването в своето автентично бъдеще, което всъщност зависи и се определя от нас самите. Това последното е наистина така, стига да следваме съвета на Хораций, написал:
„Мъча се да подчиня обстоятелствата на себе си, а не себе си на обстоятелствата“
От друга страна „отредената“ ни съдба (която един вид е „кодирана“ вътре в нас самите) може да се случи само ако сме в достатъчна степен верни на себе си, по същия начин както това е било за мъдрия Биант, който, като го запитали (защото жителите на неговия град бягали от безмилостната унищожителна стихия, мъкнейки кой каквото и колкото може да носи!) защо нищо не си е взел, отговорил така:
Онези, които не ценят (с основание или без основание) себе си, тъй като не разбират възможностите на своята самост, на своето уникално самобитие, самостоятелността на своето битие, а на тази основа и не „хранят особено доверие“ към… самите себе си, съвсем не могат да кажат същото, което казал Биант, изумявайки съгражданите си. Подобни хора, отказвайки се от корена, а именно битието в себе си (което всичко ни дава и може да ни даде), се виждат принудени в същата степен да виждат „себе си“ само в онова, което имат; в същото време подценяват това, което са и могат да бъдат, стига да разбират предимството на свободата. На Биант като свободен човек и дух тъкмо затова нищо не му се налагало да носи (като вещи, имане и пр.), тъй като главното и значимото съвпада с него самия. Това, което автентично съществуващият е като самоопределящо се битие, не може да се отдели от него самия, то не се налага да бъде и „носено“; в този смисъл Биант с право заявил: „всичко свое нося със себе си“. Другите, които мъкнат своя товар и изнемогват, а също и съжаляват, че не могат да вземат още толкова поне, пак „носят себе си със себе си“, което по същия начин определя битието и съдбата им (макар че забравят непрекъснато за „главния товар“, който при това никога не можеш да свалиш от плещите си или да загубиш). Затова Сенека Млади, подкрепяйки нашия Биант, е написал: