Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

но не с оглед на миналото, а единствено с оглед на това, което искаме да бъдем — до степента на непреодолимото „ще бъде“, „ще бъда“. Защото човешкото битие — както ни казва тази лежаща пред мен и „завършена“ вече книга — се поражда от онова „да бъде“, което аз съдбовно съм избрал, то обхваща тоталността на ставащото с този конкретен човек, произлязла тъкмо от категоричното да бъде, без което „аз нямаше да съм аз самият“. И без което животът ми неизбежно би се превърнал в един неразбран докрай, но въпреки това кардинален провал (за който, впрочем, нямаме право да се оплакваме и да търсим извинения: несвободните се познават и по това, че вечно се оплакват, че вечно търсят оправдания…).

И така, оказа се, че „справянето“ с времето всъщност е „правене“ на бъдещето и оттук — като „майсторство“ в правенето на нещо значимо — е изкуството на свободата, без което животът неминуемо губи пълнотата си. Тук няма „наука“, която да ни „научи“ как става това; единственото, на което можем да се осланяме, е усетът за време, битие и свобода, който е дълбоко вкоренен във веки един от нас, човеците. Да бъдеш човек се иска поне това: да бъдеш честно и искрено себе си, не „някой друг“, не „нещо друго“, а само себе си. Защото аз съм означава „което искам да бъда“, а тук всеки решава сам за себе си, тук съветите са неуместни, поученията не помагат, истините винаги са лични. Ако това става всекидневно и ако непрекъснато отклоняваме онова, което се опитва да ни отведе някъде „встрани“ от нас самите — смело, дръзко, всеотдайно и вдъхновено — то нима битието ще остане глухо за нашия порив?