Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

предпоставя и дори предопределя „степените на темпераментност“, възможностите за съответни „темпове“ на живот, в които той може да се впусне, за които има готовност и за които може да поеме риска — за да постигне „по-силната“ за него пълнота на живота. От друга страна „темп на живота“ като израз намеква за скоростта на характерните прояви на даден живот, а също и за способността за „удържане“ на неговата динамика, за въздържане и умереност, за „трезвост“ на живеещия — който се е отдал на съответното „темпо“ на своята жизнена активност. Ясно е, че за всеки от нас по принцип е възможно например отдаването на един „бесен, неудържим и дори див“ темп на живота (който не признава никакви ограничения!), но въпреки това всеки от нас се опитва непрекъснато да „удържа“ подобна безгранична стихия на живеенето, да се въздържа от пълното отдаване на „вакханалията на живота“, която не позволява, не иска да приеме никакви ограничения и граници. Всички разбираме, че „спирачката“, вътрешното основание и субективната сила, която е в състояние да възпре и усмири стихията на жизнеността, се нарича разум, разумът, който се намира във вечно противодействие и борба с живота. Изглежда, че постижение именно на човешкия разум е удържането на волята за живот в определени граници, а значи и придаването на съответен темп на живота, в който двете велики сили на човека — живот и разум — се хармонизират и уравновесяват. Животът, който е „вкаран“ в определено русло, на който също е зададен съответният темп, е един вид „темпориран“, а значи и ограничен, поставен в граници. Това ми дава основанието да заключа, че тъкмо времето е условието, благодарение на което животът влиза в някакви граници, благодарение на което неговата „стихия“ бива „усмирена“ и овладяна. В резултат на това то постига съответната си ритмичност, „оразмереност“, степента на достижима пълноценност чрез и в ограничението и особено в самоограничението. Всъщност наша непрестанна грижа е тази да владеем живота си, да разполагаме с него, да му придаваме човешки израз и измерения, да не го изпуснем и предадем на неговия собствен произвол. Това вероятно става чрез овладяване на темпоралните, времевите характеристики на живота, чрез „натикването“ в граници и брегове на потока на времето, чрез задаване на темп (на собствения си живот), който да е в хармонично отношение с нашата субективност, с вътрешния потенциал на душата ни, с ресурсите за живот, вкоренени във всеки един от нас. Затова непрекъснато дотук подчертавах, че изпускането от „контрол“ на времето означава