Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Все още можеха да ни победят, защото бяха толкова много, но е трудно да се биеш когато твоята стена от щитове е разкъсана и при това трябва да вървиш нагоре, а и нашата неочаквана атака сломи духа им. Освен това твърде голям брой от саксите бяха пияни. Пияният мъж се бие добре, ако побеждава, но ако губи бързо се паникьосва, и макар че Сердик се опита да ги накара да се бият, неговите копиеносци се паникьосаха и побягнаха. Някои от моите новобранци се изкушаваха да хукнат още по-надолу, шепа от тях се поддадоха на изкушението, отдалечиха се твърде много и си платиха за своето безразсъдство. Аз обаче викнах на останалите да останат където са. Повечето сакси успяха да избягат, но ние удържахме победа и доказателство за това бе кръвта на саксите, в която газехме, безбройните трупове и ранени, покриващи склона на нашия хълм, захвърленото сакско оръжие. Обърнатата каруца гореше, а заклещен под тежестта й пищеше сакс, неговите събратя продължаваха да тичат надолу, докато нагазиха в храсталака в подножието.
Някои от нашите жени слязоха, за да събират плячка от мъртвите и да избиват ранените. Нито Аел, нито Сердик бяха сред саксите, останали да лежат по склона, но имаше един голям вожд, отрупан със злато, дръжката на меча му беше украсена със злато и стърчеше от ножница, направена от мека черна кожа, по която пълзяха кръстосани сребърни нишки. Взех колана с ножницата и меча от мъртвеца и ги занесох на Гуинивиър. Коленичих пред нея, нещо което никога не бях правил преди.
— Това беше ваша победа, лейди — казах аз, — изцяло ваша.
Подадох й меча, тя го взе и го закопча на кръста си. Даде ми знак да се изправя.
— Благодаря ти, Дерфел — каза тя.
— Мечът е добър — отбелязах аз.
— Аз не ти благодаря за меча — уточни Гуинивиър, — а за това, че ми оказа доверие. Винаги съм знаела, че мога да се бия.
— По-добре от мен, лейди — казах аз със съжаление. Защо не се бях сетил аз да използвам каруците?
— По-добре от тях! — настоя Гуинивиър, сочейки към победените сакси. Тя се усмихна. — А утре ще направим пак същото.
Тази вечер саксите не се върнаха. Залезът бе прекрасен, тих и сияен. Моите часовои крачеха по стената, а огньовете на саксите вече пламтяха в спускащите се долу сенки. Ядохме и след това поговорих с жената на Исса, Скарач. Тя повика и други жени, които намериха игли, ножове и влакно. Дадох им няколко наметала, взети от убитите сакси. Жените работеха в спускащия се мрак и цяла нощ на светлината на нашите огньове.
А на сутринта, когато Гуинивиър се събуди, на южната стена на Минид Бадън се вееха три бойни знамена. Мечката на Артур, звездата на Серен, а в средата, на почетното място както се полага на победоносен военачалник, стоеше знаме със знака на Гуинивиър — елен, увенчан с луна. Утринният вятър го развяваше, тя видя своя знак, а аз я видях да се усмихва.
В това време под нас саксите отново подреждаха копиеносците си.
Тъпаните започнаха да бият призори и за час в подножието на Минид Бадън се появиха пет магьосници. Изглежда днес Сердик и Аел бяха решили да си отмъстят за унижението от предния ден.
Гарвани разкъсваха телата на поне петдесет сакски трупа, които все още лежаха по склона близо до обгорелите останки от каруцата. Някои от моите хора искаха да довлекат мъртвите до тръните нахвърляни по стената и да ги подредят в ужасна бойна редица, която да посрещне новата атака на саксите, но аз им забраних. Скоро, помислих си аз, нашите собствени трупове щяха да бъдат на разположение на саксите и ако ние се подиграехме с техните мъртви, саксите щяха да сторят същото с нашите.
Скоро стана ясно, че врагът няма да рискува с нападение, което с една волска каруца можеше да се превърне в хаос. Сега те подготвяха двадесетина колони, които щяха да тръгнат нагоре по хълма от юг, от изток и от запад. Всяка група нападатели щеше да наброява само седемдесет-осемдесет човека, но взети заедно малките атаки трябваше да ни огънат. Ние вероятно щяхме да успеем да се справим с три или четири колони, но другите щяха лесно да минат покрай укрепителните валове, така че нямаше какво друго да правим освен да се молим, да пеем, да ядем и, за тези които имаха нужда, да пият. Обещахме си един на друг добра смърт, което означаваше, че ще се бием до край и ще пеем докато можем, но според мен всички знаехме, че това нямаше да бъде дръзка песен, а песен на унижението, болката и ужаса. За жените щеше да бъде дори по-лошо.