Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Да се предам ли? — попитах Сийнуин. Тя ме погледна стреснато.
— Това не го решавам аз.
— Нищо не съм правил без твоя съвет — казах й аз.
— По време на война не мога да ти давам съвети, само мога да те попитам евентуално какво ще стане с жените, ако не се предадеш.
— Ще бъдат изнасилени, заробени или дадени на мъже, които имат нужда от съпруги.
— А ако се предадеш?
— Пак същото — признах аз. Само дето изнасилването нямаше да бъде толкова настоятелно. Сийнуин се усмихна.
— Значи изобщо нямаш нужда от моя съвет. Върви и се бий, Дерфел, и ако не се видим до срещата ни в Отвъдния свят, знай, че когато минаваш по моста на мечовете с теб ще е цялата ми любов.
Прегърнах я, после целунах дъщерите си, и се върнах на издадения напред ъгъл на южното укрепление, за да гледам как саксите тръгват нагоре. Тази атака изобщо не им отне толкова време колкото първата, защото тогава трябваше да се организира огромна маса хора и да се повдигне духа им, а днес врагът нямаше нужда от насърчения. Те идваха да си отмъстят, при това бяха разделени на такива малки групи, че дори да бяхме пуснали някоя каруца надолу, лесно можеха да избягат от нея. Саксите не бързаха, нямаше и за какво да бързат.
Бях разделил хората си на десет отряда, всеки отряд отговаряше за две вражи колони, но се съмнявах, че дори най-добрите ми копиеносци ще успеят да издържат повече от три-четири минути. По-вероятно е, мислех си, хората ми да хукнат назад да защитават жените си веднага щом врагът започне да ни обгражда и тогава сражението щеше да се превърне в едностранно клане около набързо сглобения ни заслон и лагерните огньове край него. Така да бъде, помислих си аз, и тръгнах между хората си да им благодаря за вярната служба и да ги насърча да убиват сакси колкото могат и докато могат. Напомних им, че всички врагове, които успеят да посекат ще бъдат техни слуги в Отвъдния свят.
— Така че избивайте ги — казах аз, — и нека ония от тях, които оцелеят, с ужас да си спомнят тази битка.
Някои започнаха да пеят Смъртната песен на Уерлина, бавна и тъжна мелодия, която се пееше край погребалните клади на воините. Пеех с тях и гледах как саксите приближават и понеже пеех и понеже шлемът притискаше плътно ушите ми, не чух виковете на Найол, водача на Черните щитове, заел позиции на северната стена на укреплението.
Обърнах се едва когато чух радостните възгласи на жените. Все още нищо необикновено не виждах, но тогава, над тътена на сакските барабани чух пронизителен висок тон на рог.
Чувал бях този рог и преди. За първи път го чух, когато бях съвсем млад копиеносец. Тогава се появи Артур на кон и спаси живота ми, сега идваше пак.
Бе дошъл отново на кон с хората си, и Найол бе викал за да ми съобщи, че тези тежковъоръжени конници са помели саксите на хълма отвъд котловината и в галоп пристигат към нас. Жените на Минид Бадън тичаха към укрепителния вал за да го видят, защото Артур не насочи коня си към върха, а като стигна до високата част на склона, поведе хората си встрани. Беше със своята лъскава ризница от метални пластини, носеше украсения със златни инкрустации шлем и държеше щита си от ковано сребро. Неговото бойно знаме се развяваше над главите на конниците — черната мечка се открояваше върху ленения плат, бял като гъшите пера на шлема на Артур. Бялото наметало на раменете му се издигаше и падаше с ритъма на конския бяг. А на дългото острие на копието му бе завързана бяла лента. Всеки сакс стъпил в низините на Минид Бадън знаеше кой беше този конник и знаеше какво можеха да сторят огромните коне на техните тесни колони. Артур бе довел само четиридесет от хората си, защото предишната година Ланселот бе откраднал повечето от големите бойни коне. Но четиридесет тежковъоръжени мъже, възседнали четиридесет коня, можеха да всеят ужас във всеки пехотинец.
Артур спря коня си под южния ъгъл на укреплението. Вятърът беше слаб, така че знамето на Гуинивиър не се виждаше, забелязваше се само някакъв непознат флаг, увиснал на тояга приспособена за дръжка. Той ме потърси с поглед, накрая разпозна шлема и ризницата ми.