Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Криво ми беше, че ме вика да си приказваме, че ми губи времето. „Абе скоро може никакво време да не остане!“ — озъби ми се той. От това се плашеше, викаше умело-сдържания Лакшин и заедно с него се готвеше да ме увещае и настрои да съм сдържан там, да не се репча, да не подхвърлям остри реплики от гняв, защото като нищо ще ми изкълват очите, тогава съм загубен, а те до един са опитни петли.
От толкова време се знаем с А. Т. — и изобщо не се познаваме!…
— Ще ви разкрия една тайна — им казах аз. — Никога няма да изляза от кожата си, това е просто невъзможно, изтренирал съм го в концлагерите. Ще избухна — само по план, ако се споразумеем да избухна, на деветнайсетата минута или — колкото пъти се наложи по време на заседанието. А ако не искате, здраве да е, няма да избухвам.
Но А. Т. ми нямаше вяра — де да беше така!… Той знаеше как усукват червата по тия заседания, как препъват, боцкат по задника и ръфат петите. Неизгодността на разположението за нас се състоеше в това, че те бяха чели „Пирът на победителите“, бяха обсъждали „Пира“, искаха да говорят само за „Пира“ и да пердашат „Пира“ и с „Пира“ — мен. А трябваше да ги накараме да млъкнат за „Пира“ и да говорят за „Болницата“.
Все пак разработихме как трябва да измествам „Пира“, без да прекъсвам нито един оратор.
Имах още два дена време, на тишина, но вече мислено в бой. Това, което можеха да ми кажат, да попитат, как щяха да се нахвърлят — просто ме връхлиташе отвсякъде, от въздуха, ядосваше ме преждевременно, провокираше моите отговори. Записвах възможните реплики — и след това моите отговори.
Например: „Изкарвате на показ кирливите ризи!“ Отговор: „Всяка провокация заслужава да бъде разобличена и нека за нея се научи ако ще и цял свят. Тъй като ни е страх от западното разгласяване, съгласяваме се да живеем в постоянна безгласност. А безгласността е майка на беззаконието.“
Например (жалко, не ме попитаха): „С какви пари живеете?“ Отговор: „Осем години сърбах лагерната чорба — и тогава никой от вас не ме попита с какви пари живея. Като учител живеех с 60 рубли месечно — и никой от вас не ме попита с какви пари живея. А сега, когато издадоха моя книга, от която при скромните ми потребности мога да изкарам 10 години, аз ще ви попитам: къде дявате народните парици, които толкова щедро ви раздават всяка година?“
Постепенно от отделните реплики сама взе да се оформя възможната реч. Никога през живота си не бях подготвял писмена реч дословно, презирах това като правене на „пищови“ — но ето че написах. То се знае, не можех да предвидя точно всички заяжданици, с които ще ме посрещнат, но на нашите събрания изобщо не са свикнали думите точно да съответстват една на друга, защото най-често говорят встрани, всеки за това, което го сърби, и никой не се учудва.
Да се готвя за тази първа (но трийсет години бях вървял към нея!) схватка всъщност не ми беше трудно: и защото ясно си представях моето гледище за всичко, което можеше да шавне под техните темета; и защото фактически предстоящият секретариат не беше за мен решилище на съдбата на моята повест: и да пуснат „Ракова болница“, и да не я пуснат — все едно губят. А освен това този секретариат не ми трябваше и като аудитория: безполезно беше да се опитвам наистина да ги разубедя. Трябваше ми само едно: да се изправя с праговете си лице срещу лице, да проявя непреклонност и да съставя протокол. В края на краищата — как няма да ме мразят?! Нали съм отрицание не само на тяхната лъжа, но и на целия им лукав минал, сегашен и бъдещ живот?!
И все пак, докато се готвех за това копиеборство, към края се изморявах и ми се искаше да премахна прекомерното, нетворческо, съвсем излишно за мен напрежение. А с какво? С лекарства ли? Проста мисъл: надвечер — малко водка. И веднага омекваха контурите, и вече нищо не ме подстрекаваше към отпор и зъбене, и спях спокойно. И в още едно отношение разбрах Твардовски: а той с какво е трябвало да премахва цели трийсет и пет години това гадно, парещо, срамно и безплодно напрежение, ако не с водка?… Ха замери го с камък де. (Той никак не обичаше приказките по повод на пиенето му. Кажеш му: „Трябва да се вардите, А. Т.!“ — сърдито те прекъсва. И за неговото безспирно пушене съм се опитвал да му говоря, плашех го с раковата болница, — отпъжда ме с ръка.)
Планът ми беше следният: единственото, което искам от заседанието, е да го запиша колкото може по-подробно. Така ще имам възможност хем да не вдигам глава, когато вземат да ми размахват и леви, и десни юмруци: „кажете направо — вие за социализма ли сте или протпиви“, „кажете направо — споделяте ли програмата на Съюза на писателите?“ Така и те не може да не се стреснат: нали все пак с някакви цел драскам? Нали това ще замине занякъде? Ще започнат да подбират по-предпазливо изразите си — не са свикнали мътните им речи да се изплискват под слънцето на гласността.