Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Откога редакцията се нуждае от разрешение дори за договор? (Та да излезе, че редакцията „не е отказвала“ „Болницата“ ли?) Твардовски пак бе изпаднал в малодушие. В тези сгромолясвания и възходи, между биографията и душата му, в тези затъмнения и проблясъци е изтерзаният му живот. Той не е нито с онези, които от всичко се плашат, нито с онези, които не цепят басма никому. На него му е най-тежко.
А за мен неговият отказ имаше вече освобождаващ характер: защото ми беше хрумнал нов план — за голям тласък, а не за малък, и договорът само щеше да ми върже ръцете.
Вече се носеха слухове (после излязоха лъжливи), че в Италия вече се подготвяло издание на „Ракова болница“. А у нас протакаха! И измислих предвардваща стъпка, обеца за ухото: нали ви казвах, оттук нататък вие ще отговаряте! Крайно време беше да разкъсам тяхната съдебна примка на литературния врат. Нима при нашата цензура, нима при нашето безправие, нима при отказа на държавата от международното авторско право за излезлите на Запад книги не трябва да отговарят нашите босове? Защо — авторите?…
По тертипа на първото писмо намислих пак да разпратя към 150 екземпляра, като съкратя само нацрепубликите. Но ме склониха да не правя разгласата отведнъж, да не си дера ризата с трясък, а само да се заканя с този трясък. Стори ми се разумно. И реших да разпратя второто писмо само до четирийсет и двамата секретари, до „четата юнаци“, и до секретариата като цяло — и на никого да не го давам, та да не тръгне по самиздат и да не стигне до чужбина.
Освен туй трябваше да избера най-подходящия момент. Макар че сега нищо не ме караше да бързам, време имах цели езера, но най-сгодно беше да се изрепча преди пищния Юбилей на Революцията. И вместо половингодишнината от конгресното писмо избрах трите месеца след срещата на „Поварская“. [3]
Но пак възникна спънчица: нали трябва да се „съветвам“ с А. Т., нали отново другаруваме с него? А нима той може да одобри такава стъпка?… А нима аз мога да се откажа от замисленото?…
Насрочих деня, когато ще отида в редакцията. А. Т. обеща да дойде — и не пристигна. Притеснявал се е, че ще го питам за договора! — и избягна срещата. Така допълнително възникналата безсмислена идейка с този договор също намери място в общата конструкция: аз съм се натискал да се посъветвам с него! Но него го е нямало! И до вечерта на 12 септември четирийсет и трите писма вече бяха в московските пощенски кутии! Добре беше и за А. Т., и за мен, че не се срещнахме.
Но какво ли си мисли той сега? Тази нова дързост ще го накара ли да изпищи? Секретарите изпищяха, сякаш им бях настъпил опашките, Михалков вече крещеше и ръмжеше по телефона в „Новый мир“, още за 15-и насрочиха предварителен секретариат за първо хокане, все още без стенограма. И сьщия ден ми изпратиха повикване за 22-ри. И същия ден погнал вестоносци да ме търсят Твардовски.
Тръгнах за срещата с него на 18-и, вече обзет от съмнения: не съм ли прекалено суетен? Защо ми е да разръчквам това гнездо на оси? Хем се държа здраво на краката си, хем разполагам с време — защо ли не си работя кротко?! Нима боричкането е по-важно от работата?
И с Твардовски споделих съмнението си същия ден, но той! — той ми каза: трябваше!! Щом сте се захванали — докарайте работата докрай!
Тоя човек пак ме смая, пак изскочи непредсказуем. Къде се бяха дянали неговата отпадналост, уклончивост, умора? Той пак беше чевръст и бодър, второто ми писмо беше го вдигнало на бой като сигнална тръба — и той вече беше приел този бой, предбоя, Шевардино (Асоциация с Бородинския бой от „Война и мир“. — Бел. пр.), — на заседанието на секретариата на 15-и. Каза ми, че го подкрепили (да се отпечата „Ракова болница“) Салински и Бажан, а имало и разколебани. „Нещата не са безнадеждни!“ — окуражаваше той и себе си, и мен.
Дори едно-единствено заседание ми се струваше, че може да разруши работния ми ритъм и душевен стил — толкова много се тормозех и съмнявах. А той през поетичния си живот като бурлак — колко ли ги беше изтърпял? Триста ли, четиристотин ли? На какво да се чудя? — на това ли, че се е поддал на кривото завинтване на мозъците? Или на душевното му здраве, благодарение на което е понесъл всичко и е оцелял?