Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
— Ще се придържаме към стария път — каза Оливър късо. — Както Родерик, и аз изпитах достатъчно от обитателите на тази страна. Сега да починем малко, нуждаем се от това.
В около два часа бяхме отново на крака и преди изгрев тръгнахме отново на път. При първите слаби лъчи видяхме, че казаното от Родерик е вярно. Пресичахме следите на хилядна войска, минала оттук наскоро с камили и коне. Сигурни бяхме, че това са фунг, защото намерихме няколко предмети, които не можеха да принадлежат на друг народ — украшение за глава, изпаднала от някой колчан стрела и прочее. Не видяхме обаче самите тях и продължихме с бърз ход, докато за голямо наше облекчение до обяд стигнахме река Ебур. Пресякохме я без затруднения, защото бе намаляла, и нощувахме в горските площи отвъд нея. Призори Хигс, дежурен по надзора на камилите, дойде и ме събуди.
— Съжалявам, че трябва да те обезпокоя, стари приятелю — каза той, — но има много интересен небесен ефект зад нас, който навярно ти би искал да видиш.
Станах и погледнах в указаната посока. В ясната звездна нощ едва можах да различа могъщата линия на планините на Мур. Небето над тях бе наситено със странно алено зарево. Аз веднага си направих заключението, но само казах:
— Нека съобщим на Орм! — И се запътих към него. Той не спеше. Всъщност не мисля, че въобще е затворил очи цялата нощ, нощта на сватбата на Македа. Напротив, стоеше върху една могила и се взираше в далечните планини и в сиянието над тях.
— Мур гори — каза той мрачно. — О, боже мой, Мур гори! — и като се обърна, той се отдалечи. Точно тогава се присъедини към нас и Родерик.
— Фунг влезли в Мур — каза той — и сега режат глава на всички абати. Ние добре извън това, но прасе Джошуа има много горещо сватбено пиршество, защото Барунг мрази Джошуа, който опитва да го хване нечестно, а той никога не забравя.
— Бедната Македа! — казах аз на Хигс. — Какво ще стане с нея?
— Не зная — отговори той, — но макар че някога и аз обожавах девойката, като възмездие тя заслужава съдбата, малката мизерница с изменчиво сърце. Все пак е вярно — добави той смекчено, — че ни даде много добри камили, да не говорим за товарите.
Аз само отговорих:
— Бедната Македа!
Този ден пътувахме малко, искахме да си починем и да напоим камилите, преди да се впуснем в пустинята. Нямахме причина за бързане, тъй като се чувствувахме сигурни, че не ще ни преследват. През нощта лагерувахме в малка долчинка край един поток, в основата на някакво възвишение. Призори бяхме събудени от Родерик, който, беше на пост. Той ни викаше разтревожено да ставаме, понеже сме застрашени от преследване. Скочихме на крака и грабвахме пушките си.
— Къде са? — запитах аз.
— Там, там! — сочеше синът ми възвишението зад нас.
Ние изтичахме край няколко храсталаци и впихме напрегнат взор, за да видим на билото самотна фигура, възседнала на много изморен кон. Тази фигура, напълно скрита под дълго наметало с качулка, наблюдаваше нашия лагер така, както един шпионин би го сторил. Хигс вдигна пушката си и стреля, но Оливър, стоящ до него, блъсна дулото така, че куршумът отлетя високо, и каза:
— Не бъди глупак. Ако това е само един човек, няма нужда да се застреля, а ако са повече, само ще го доведеш при нас.
Тогава фигурата смуши изтощения си кон и бавно се приближи. Забелязах, че тя бе много дребна. „Момче — си помислих, — което носи някакво послание“.
Ездачът стигна до нас, плъзна се от коня и застана неподвижно.
— Кой си ти? — запита Оливър, като разглеждаше загадъчната фигура.
Много деликатна ръка, се протегна с пръстен на дланта си.
Познах го веднага. Това бе пръстенът на Савската царица, който Македа ми бе дала като доказателство за нейното силно доверие, когато пътувах за помощ към Англия. Да си припомним, че този пръстен й върнахме с голяма тържественост при първата аудиенция. Оливър побледня, като го видя.
— Как е попаднал той у теб? — запита той прегракнало. — Тази, която само може да го носи, мъртва ли е?
— Да, да — отговори гласът, променен глас, както ми се стори. — Детето на Царе, което познавахте, е мъртво и понеже тя нямаше повече нужда от този древен символ на нейната мощ, го подарява на вас, когото си спомняше добре до края.
Оливър закри очите си с ръце и се отвърна.
— Но — продължи непознатият бавно — жената Македа, за която се говори, че някога сте обичали…
Орм свали ръцете си и се вторачи и се вторачи.
— … жената Македа, за която се говори, че някога сте обичали… още живее.
Тогава качулката падна и в блясъка на изгряващото слънце ние видяхме лицето на странника. Това бе самата Македа!