Превъзходството на Борн

Джейсън разгледа тълпата в пространството, заградено с въже. Фотографите? Метал! Фотоапарати и камери имаше в изобилие, но не всички от тях правеха снимки. Относително прост, но мощен механизъм можеше да се монтира в кутия на фотоапарат, така че да изстреля куршум или стреличка, и то с помощта на оптически визьор. Дали това беше отговорът? Дали убиецът се беше спрял на този вариант, очаквайки да удари „фотоапарата“ си в земята, след което да извади от джоба си друг и пъргаво да се придвижи към края на тълпата? Беше възможно. Предполагаше се, че разрешителното му е толкова автентично, колкото и на Д’Анжу и на „евреина антитерорист“.

Огромният самолет се приземи и Борн бързо влезе в заграденото пространство. Приближаваше до всеки фотограф в търсене на лице като своето. Хората с фотоапарати наброяваха двайсет-трийсет души. Всички прожектори се насочиха към пространството около микрофоните и телевизионните екипи. Борн отминаваше един фотограф, за да се насочи към следващия, уверил се, че той не е убиецът. После отново се обръщаше, за да види реакцията по лицата на хората зад него. Отново нищо! Никой! Трябваше да го открие, да го хване! Преди да го е забелязал някой друг. Самият атентат беше без значение! Нищо не беше по-важно от Мари!

Върни се в началото! Мишена — генерал-губернаторът. Условия — силно неблагоприятни. Мишената — под желязна охрана, без съмнение носеща предпазна жилетка, всички сили за сигурност по места, готови за светкавична реакция… Началото? Нещо липсваше. Премисли отново! Генерал-губернаторът — мишена, едно-единствено убийство. Начин на убийството: забавено действие, може би стреличка или куршум, изстреляни от въздушно оръжие. Но изискванията за точност правеха това оръжие нелогично, а силният звук на обикновеното пък щеше моментално да активира всички сили за сигурност. Началото, първото предположение беше погрешно! Мишената не беше единствено генерал-губернаторът. Убийството нямаше да е едно, жертвите щяха да са много, избити без всякакъв подбор! Колко по-драматично би било! И колко по-ефективно за един маниак, който искаше да хвърли в хаос цял Хонконг.

Мислите на Борн се надбягваха, докато той се движеше сред тълпата. Очите му се стрелкаха навсякъде. Опита се да се сети за всяко оръжие, което беше виждал някога. Безшумно оръжие, което да изпрати стреличката с бавнодействаща отрова, или пък някакъв друг вид забавено действие, за да може убиецът да си осигури път за бягство. Единственото, дошло му наум, беше граната, но той веднага я отхвърли като възможност. Тогава се сети за динамит с детонатор и за пластичен експлозив. Последният беше много по-удобен, закъснението, което позволяваше, можеше чудесно да послужи за целта. Пренасянето му също не беше никакъв проблем, би могъл да се скрие в малка кутийка, в папка за документи или куфарче с фотографски принадлежности. Той се върна отново при тълпата репортери и фотографи, като очите му обхождаха черната настилка под краката им в търсене на някое самотно куфарче, останало да лежи върху твърдия асфалт. Логиката го накара да премести вниманието си на редиците мъже и жени, стоящи най-близо до мястото на пресконференцията. В представите му „пакетчето“ нямаше да надвиши трийсет сантиметра на дължина, ако беше дебело, и петдесет, ако се постави в чанта за документи. На по-малък заряд не можеше да се разчита, той не би убил преговарящите от двете правителства. Светлините наоколо бяха силни, но все пак не липсваха тъмни участъци. Трябваше да се сети да вземе със себе си фенерче — винаги досега беше носил, дори само писалка с лампичка, защото и това беше оръжие! Защо беше забравил? Тогава за свое учудване забеляза тънки лъчи, шарещи по тъмната настилка, светлини, стрелкащи се по същите места, където гледаше и той. Полицията явно бе възприела същата теория и защо не? Летище Ла Гуардия 1972; летище Лод, Тел Авив — 1974; улица „Бак“, Париж — 1975; Лондон — 1982. Шест посолства от Техеран до Бейрут. Тези хора бяха в течение и знаеха какво правят, а той не беше в течение и мислеше бавно. Нещо, което не можеше да си позволи!