Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Резнак мо Резнак проплака отчаяно:
— Значи е истина! Ваше величество е решила да ни изостави. — Закърши ръце. — Юнкайците ще възстановят Великите господари в мига, в който си отидете, а ние, които служихме толкова вярно на каузата ви, ще бъдем подложени на меча, милите ни съпруги и дъщери девици ще бъдат изнасилени и заробени.
— Не и моите — изръмжа Скааз Бръснатото теме. — Аз първо ще ги убия, със собствената си ръка. — Плесна дръжката на меча си.
Дани се почувства все едно, че я зашлеви през лицето.
— Ако ви е страх от това, което може да последва, когато напусна, елате с мен във Вестерос.
— Накъдето тръгне Майката на дракони, натам ще тръгнат и Мъжете на Майката — заяви Марселен, оцелелият брат на Мисандей.
— Как? — попита Симон Шарения гръб, наречен така заради плетеницата белези, нашарили гърба и раменете му, спомен от бичовете, които бе изтърпял като роб в Ащапор. — Тринайсет кораба… това не е достатъчно. Сто кораба може да не стигнат.
— Дървени коне не добри — възрази Ромо, старият джака ран. — Дотраки ще яздят.
— Тези могат да вървят по сушата покрай брега — предложи Сив червей. — Корабите могат да плават по-бързо и да снабдяват колоната.
— Това би могло да свърши работа, докато стигнете развалините на Бораш — каза Бръснатото теме. — След тях корабите ще трябва да завият на юг и покрай Толос и Острова на кедрите, и да заобиколят Валирия, докато войската продължава към Мантарис по стария драконов път.
— Демонския път, така го наричат сега — каза Молоно Йос Доб. Дебелият командир на Здравите щитове приличаше повече на писар, отколкото на войник със зацапаните си с мастило длани и голямото шкембе, но беше умен. — Много и много от нас ще умрат.
— Тези, които останат в Мийрийн, ще им завидят за леката смърт — проплака Резнак. — Те ще направят от нас роби или ще ни хвърлят в ямите. Всичко ще е като преди, ако не и по-зле.
— Къде ви е куражът? — избухна сир Баристан. — Нейно величество ви освободи от веригите. Вам се пада да наточите мечовете си и да защитите свободата си, когато тя напусне.
— Храбри думи от човек, който се кани да отплава към заник-слънце — изръмжа в отговор Симон Шарения гръб. — Ще гледате ли през рамо към нас, докато умираме?
— Ваше сияние…
— Ваше величество…
— Ваша милост…
— Стига! — Дани плесна по масата. — Никой няма да бъде оставен да загине. Всички сте мои поданици, моят народ. — Мечтите ѝ за дом и любов я бяха заслепили. — Няма да изоставя Мийрийн на съдбата на Ащапор. Казвам го със скръб, но Вестерос ще трябва да почака.
Гролео се стъписа.
— Трябва да приемем тези кораби. Ако откажем този дар…
Сир Баристан се смъкна на коляно пред нея.
— Кралице, кралството се нуждае от вас. Не сте желана тук, но във Вестерос мъже ще се стекат под знамената ви с хиляди, велики лордове и благородни рицари. „Тя се върна“, ще си викат едни на други с ликуващи гласове. „Сестрата на принц Регар най-сетне се върна.“
— Ако ме обичат толкова много, ще ме почакат. — Дани стана. — Резнак, повикай Ксаро Ксоан Даксос.
Прие търговския принц сама, седнала на пейката си от лъскав абанос, на възглавничките, донесени ѝ от сир Баристан. Четирима моряци от Карт го придружаваха, понесли навит гоблен на раменете си.
— Донесъл съм нов дар за кралицата на сърцето ми — каза Ксаро. — Пазен във фамилната ми съкровищница още преди Ориста да сполети Валирия.
Моряците развиха гоблена на пода. Беше стар, прашен, избелял… и огромен. Дани трябваше да стане, за да го огледа.
— Карта? Красива е.
Покриваше половината под. Моретата бяха сини, равнините зелени, планините черни и кафяви. Градовете бяха показани като звезди, в златна или сребърна нишка. „Няма го Димящото море — осъзна тя. — Валирия все още не е остров.“
— Ето там виждате Ащапор, Юнкай и Мийрийн — почна Ксаро официално и посочи три сребърни звезди до синьото на Робския залив. — Вестерос е… някъде там надолу. — Махна с ръка към другия край на залата. — Вие завихте на север, когато трябваше да продължите на югозапад, през Лятното море, но с моя дар скоро ще се върнете там, където е мястото ви. Приемете моите галери с радост в сърцето и нека загребат веслата ви на запад.
„Де да можех.“
— Милорд, с радост ще приема тези кораби, но не мога да ви дам обещанието, което поискахте. — Хвана ръката му. — Дайте ми галерите и се заклевам, че Карт ще има приятелството на Мийрийн, докато звездите угаснат. Нека търгувам с тях и вие ще имате добър дял от доходите.