Танц с дракони

— Така е — съгласи се той, — но рано или късно до тях ще стигне вестта за драконовата кралица на Робския залив.

— Това трябва да ме уплаши, така ли? Четиринайсет години живях в страх, милорд. Всяка сутрин се будех уплашена и всяка вечер си лягах уплашена… но страховете ми бяха изпепелени в деня, в който излязох от огъня. Само едно нещо ме плаши сега.

— И кое е това, което те плаши, сладка кралице?

— Аз съм само едно глупаво малко момиче. — Дани се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Но не толкова глупава, че да ти кажа това. Хората ми ще огледат корабите. Тогава ще ти дам отговора си.

— Както кажеш. — Докосна я леко по голата гръд и прошепна: — Нека остана с теб и да те склоня.

За миг беше изкусена. Може би танцьорите все пак я бяха възбудили. „Бих могла да затворя очи и да си представя, че е Даарио.“ Даарио насън щеше да е по-безопасен, отколкото наяве. Но бързо прогони тази мисъл.

— Не, милорд. Благодаря, но не. — Издърпа се от прегръдката му. — Някоя друга нощ, може би.

— Някоя друга нощ. — Устните му бяха тъжни, но в очите му имаше сякаш повече облекчение, отколкото разочарование.

„Ако бях дракон, можеше да отлетя до Вестерос — помисли тя, след като Ксаро си отиде. — Нямаше да ми трябва нито той, нито корабите му.“ Зачуди се колко души могат да поберат тринайсет галери. Бяха нужни три, за да я пренесат с нейния халазар от Карт до Ащапор, но това беше преди да се сдобие с осем хиляди Неопетнени, хиляда наемни меча и огромно воинство освободени. „А драконите, какво да правя с тях?“

— Дрогон — прошепна тихо, — къде си?

За миг почти ѝ се стори, че го вижда зареян в небето, с големите му черни криле, затулили звездите.

Обърна гръб на нощта и попита Баристан Селми, застанал безмълвен в сенките.

— Моят брат веднъж ми каза една вестероска гатанка. Кой слуша всичко, но не чува нищо?

— Рицар на Кралската гвардия. — Гласът на Селми бе строг и тържествен.

— Чу ли какво предложение ми направи Ксаро?

— Чух, ваше величество. — Старият рицар се постара да не погледне оголената ѝ гърда, докато ѝ говореше.

„Сир Джора нямаше да извърне очи. Обичаше ме като жена, докато сир Баристан ме обича само като своя кралица.“ Мормон се бе оказал осведомител, донасял беше на враговете ѝ във Вестерос, но все пак ѝ беше давал добри съвети.

— Какво мислиш за това? За него?

— За него — лошо и лошо. Тези кораби обаче… Ваше величество, с тези кораби бихме могли да сме у дома преди да е свършила годината.

Дани никога в живота си не беше познавала дом. В Браавос беше имало една къща с червена врата, но това бе всичко.

— Пази се от картци, носещи дарове, особено ако са търговци от Тринайсетте. Има някакъв капан тук. Може би тези кораби са изгнили или…

— Ако бяха толкова неиздръжливи, нямаше да са прехвърлили морето от Карт — изтъкна сир Баристан, — но ваше величество прояви благоразумие, като настоя за оглед. Ще заведа адмирал Гролео при галерите, щом се съмне, с капитаните му и четирийсет от моряците му. Ще огледаме всяка педя от тези кораби.

— Да, направи го.

„Вестерос. Домът.“ Но ако напуснеше, какво щеше да стане с града ѝ? „Мийрийн никога не е бил твой град — сякаш чу гласа на брат си. — Твоите градове са отвъд морето. Твоите седем кралства, където те очакват враговете ти. Родена си, за да служиш на тях с кръв и огън.“