Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Докато се движеха от едно подземие към друго, червеевите дупки сякаш ставаха по-студени. Скоро Джон вече виждаше дъха им, заскрежен на светлината на фенера.
— Под Вала сме.
— И скоро ще сме в него — каза Марш. — Месото няма да се развали в студеното. За дълго складиране е по-добре от осоляване.
Стигнаха врата от ръждиво желязо. Зад нея имаше дървени стъпала. Ед Скръбния поведе с фенера. Тръгнаха по тунел, дълъг колкото голямата зала на Зимен хребет, макар да не беше по-широк от червеевите дупки. Стените бяха от лед, с щръкнали от тях железни куки. На всяка кука висеше труп: одрана сърна или елен, разсечени по дължина телета, огромни свине, обезглавени овце и кози, дори един кон и мечка. Бял скреж покриваше всичко.
Докато брояха, Джон смъкна ръкавицата от лявата си ръка и пипна най-близкия сърнешки бут. Усети как пръстите му залепнаха, а когато ги дръпна, се откъсна малко кожа. Връхчетата на пръстите му бяха изтръпнали. „Какво очакваше? Планина от лед има над главата ти, повече, отколкото дори Боуен Марш може да преброи.“ Все пак помещението му се стори по-студено, отколкото трябваше да е.
— По-лошо е, отколкото се опасявах, милорд — каза Марш. Гласът му прозвуча по-мрачно, отколкото дори на Ед Скръбния.
Джон тъкмо си мислеше, че всичкото месо на света е тук. „Нищо не знаеш, Джон Сняг.“
— Как така? На мен това ми изглежда много храна.
— Беше дълго лято. Реколтите бяха обилни, лордовете щедри. Бяхме оставили достатъчно, за да ни изхрани за три години зима. Четири, с малко пестене. Сега обаче, ако трябва да продължаваме да храним всички тези хора на краля и на кралицата, и диваците… Само Къртичиното има хиляда безполезни усти, а продължават да идват. Нови трима дойдоха вчера при портите, а онзиден — дузина. Не може да продължава така. Това със заселването им на Дара е много добре, но е твърде късно за сеитба. Ще опрем до ряпа и грахова каша, преди да е свършила годината. А след това ще пием кръвта на конете.
— Вкусно — заяви Ед Скръбния. — Няма нищо по-добро от топла чаша конска кръв в студена нощ. Моята я обичам с щипка канела.
Лорд-стюардът не му обърна внимание.
— Ще има и болести — продължи той, — кървящи венци и разклатени зъби. Майстер Емон казваше, че лимоновият сок и прясното месо го оправяли това, но лимоните ни свършиха преди година, а нямаме достатъчно фураж, за да държим стада за прясно месо. Трябва да изколим всичко освен няколко чифта за разплод. Крайно време е. Предишните зими храна е можело да се кара по кралския път от юг, но с тази война… още е есен, знам, но бих посъветвал да минем все пак на зимен порцион, ако милорд благоволи.
„На мъжете ще им хареса, няма що.“
— Щом трябва. Ще съкратим порциона на всеки с една четвърт. — „Ако братята ми сега се оплакват от мен, какво ще кажат, когато започнат да ядат сняг и счукани жълъди?“
— Това ще помогне, милорд. — Тонът на лорд-стюарда даде ясно да се разбере, че според него няма да помогне достатъчно.
— Сега разбирам защо крал Станис пусна диваците през Вала — каза Ед Скръбния. — Смята да ядем тях.
Джон неволно се усмихна.
— Няма да се стигне до това.
— О, добре — каза Ед. — Изглеждат жилава пасмина, а зъбите ми не са толкова остри като на младини.
— Ако имахме достатъчно пари, можехме да купим храна от юг и да я докараме с кораби — каза лорд-стюардът.
„Можехме — помисли Джон. — Ако имахме пари и имаше някой, който да е готов да ни продаде храна.“ Но и двете липсваха. „Най-голямата ни надежда може би е в Орловото гнездо.“ Долината на Арин беше прочута с плодородието си и бе останала незасегната от боевете. Джон се зачуди как ли ще се почувства сестрата на лейди Кейтлин, ако разбере, че трябва да храни копелето на Нед Старк. Като момче често му се струваше, че ѝ се зловиди всяка негова хапка.
— Винаги можем да излизаме на лов, ако потрябва — намеси се Уик Дяланата пръчка. — Все още има дивеч в горите.
— И диваци, и по-гадни неща — каза Марш. — Не бих пратил ловци навън, милорд. Не бих.
„Не. Ти би затворил портите ни завинаги и би ги запечатал с камък и лед.“ Половината в Черен замък бяха съгласни с възгледите на лорд-стюарда. Другата половина го засипваха с упреци.
— Запечатваме си портите и си лепваме дебелите задници на Вала, да, и свободният народ ще се изсипе по Моста на черепите или през някоя порта, която си мислиш, че си я запечатал преди петстотин години — бе заявил високо старият Дивен на вечеря преди два дни. — Нямаме хора да пазят сто левги Вал. Тормунд Бъчонката на великаните и проклетият Ревльо също го знаят. Виждал ли си патка замръзнала в езеро, с краката ѝ в леда? Същото става с враните. — Повечето обходници бяха съгласни с Дивен, докато стюардите и строителите бяха на страната на Боуен Марш.