Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
И номер 13, на средата на улицата, един коптор, не по-различен от другите, що се отнася до мръсотия и меланхоличност, но със силен греещ зелен възел, обграждащ го на шесто ниво. Вътре имаше някой и този някой не искаше да го безпокоят.
Прилепът прелетя бързо нагоре и надолу по улицата, внимателно избягвайки възела, където бяха дъгите му. Останалата част на Златната алея беше тиха и спокойна, напълно погълната от нищожната си активност вечер. Спуснах се бързо обратно там, откъдето бях дошъл, надолу към основата на хълма, да вдигна господаря си.
— Открих мястото — казах. — Умерени защити, но би трябвало да успеем да се вмъкнем. Побързай, докато няма никой.
Казвал съм го и преди, но хората са абсолютно безполезни, когато стане дума за придвижване. Времето, което беше необходимо на момчето да изкачи онези мизерни 256 стъпала, огромният брой охкания и пъшкания и ненужните спирания да си поеме дъх, забележителният цвят, който прие — никога не съм виждал нещо подобно.
— Иска ми се да си бяхме купили хартиена торба или нещо подобно — му казах. — Лицето ти лъщи така, че вероятно може да се види от другата страна на Вълтава. А това дори не е много голям хълм.
— Какви… какви… защити има? — Умът му беше зает единствено с работата.
— Слаб възел — казах аз. — Няма проблем. Ти изобщо ли не тренираш?
— Не. Нямам време. Прекалено съм зает.
— Ама, разбира се. Сега вече си твърде важен. Бях забравил.
След около десет минути стигнахме до срутената кула и аз отново се превърнах в Птолемей. В този вид го поведох към едно място, където нисък склон се съединяваше с улицата. Оттук огледахме копторите на Златната алея, докато господарят ми пъшкаше и пухтеше леко до стената.
— Ужасяващо състояние — коментирах.
— Да. Трябва… да ги съборят всичките… и да строят наново.
— Говорех за теб.
— Коя… коя е?
— Номер тринайсет ли? Онази отдясно, третата подред. С бялата мазилка. Като свършиш с умирането, ще видим какво можем да направим.
Внимателно се придвижихме в сенките на алеята на няколко метра от къщурката. Господарят ми беше тръгнал направо към предната врата. Протегнах ръка.
— Стой на място. Възелът е право пред теб. Само още сантиметър нататък и ще го задействаш.
— Мислиш ли, че можеш да се вмъкнеш?
— Аз не мисля, момче. Аз го знам. Правех такива неща още когато Вавилон беше само малка станция за добитък. Дръпни се, гледай и се учи.
Пристъпих към крехката светеща мрежа от влакна, която блокираше пътя ни и наведох глава по-близо. Избрах си малка дупка между нишките и нежно духнах към нея. Намеренията ми бяха правилни: миниатюрното облаче от покорен дъх65 влезе в дупката и увисна там, без да премине и без да се отдръпне. Беше прекалено леко да задейства алармата. Останалото бе лесно. Нежно и бавно разширих облачето; с нарастването си, то раздалечи влакната. След няколко минути в мрежата близо до земята бе създадена голяма кръгла дупка. Оформих дъха във формата на обръч и небрежно пристъпих през него.
— Така — казах аз. — Твой ред е.
Момчето се намръщи.
— Да направя какво? Все още не виждам нищо.
С известно раздразнение, преоформих дъха и го направих видим на второ ниво.
— Сега щастлив ли си? — казах. — Просто мини внимателно през обръча.
Направи го, но все още не изглеждаше впечатлен.
— Ха — рече той. — Доколкото те познавам може да си измисляш всичко това.
— Не е моя грешката, че човешките същества са толкова слепи — изстрелях аз. — И все пак приемате уменията ми за гарантирани. Пет хиляди години под ваша команда и не съм чул дори едно благодаря. Чудесно. Ако не вярваш, че там има възел, с удоволствие ще го задействам за теб. Ще видиш как тича магьосникът Кавка.
— Не, не. — Сега беше припрян. — Вярвам ти.
— Сигурен ли си? — Пръстът ми висеше назад към светещите линии.
— Да! Успокой се. Сега — ще се промъкнем през някой прозорец и ще го хванем неподготвен.
— Чудесно. След теб.
Той пристъпи мрачно напред, право в линиите на втори възел, който не бях забелязал66. В къщата проехтя висок шум от сирена, сякаш се състоеше от десетина камбани и звънящи часовници. Шумът продължи няколко секунди. Натаниел ме погледна. Аз погледнах Натаниел. Преди някой от нас да реагира, шумът прекъсна и зад вратата на къщурката прозвуча тракане. Вратата се отвори със замах и един висок мъж с диви очи и с кепе на главата се втурна навън67, крещейки вбесено.
65
Вид заклинание, формирано от изпускането на въздух от устата на магически джин и един магически знак. Няма нищо общо със зловонния вятър, който се прави по доста различен начин.
66
Беше много фин. Само на седмо ниво, с най-тънките от всички тънки нишки. Всеки би могъл да го пропусне.
67
Той не носеше само кепе; носеше и други дрехи. Това го казвам само в случай, че сте се развълнували. Вижте, ще навляза в детайли по-късно; просто така се разказва.