Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
И въпреки че казвам това, някъде наблизо, недалеч от мястото, където се намирахме, усещах силна магия, която действаше енергично на всички нива. Всяко едно ниво трептеше от нея, но най-вече седмото, откъдето обикновено идват най-големите неприятности. Не бе насочена към нас — все още; и все пак това ме изнерви, най-вече, защото момчето — понеже беше човек, млад и арогантен — не усещаше нищо и продължаваше да се държи като турист. Не обичах да съм на открито.
— Трябваше да се съгласим да се срещнем на усамотено място — настоях аз. — Тук е прекалено публично.
Момчето изсумтя.
— И да му дадем шанса пак да дойде облечен като таласъм? Не мисля така. Нека да носи костюм и вратовръзка както всички останали.
Наближаваше шест часът. Момчето плати сметката ни и бързо натика брошурите и вестниците в раницата си.
— Ред е на будката за хотдог — каза той. — Както и преди стой назад и ме защитавай, ако нещо се случи.
— Добре, шефе. Няма го червеното ти перо. Какво ще кажеш за някоя роза или панделка в косата?
— Не. Благодаря.
— Само питам.
Разделихме се в тълпата; аз се отклоних, придържайки се към сградите от едната страна, докато момчето продължи към центъра на площада. Тъй като повечето от прибиращите се хора по една или друга причина се придържаха към краищата, той изглеждаше леко изолиран. Гледах го как върви. Ято врабчета излетя от паважа близо до краката му и се насочи към покривите отгоре. Прегледах ги разтревожено, но сред тях нямаше скрити наблюдатели. Всичко беше наред, засега.
Един джентълмен с рошави мустаци и енергичен вид бе прикрепил скара на колела към велосипеда си и бе заел изгодна позиция близо до центъра на площада. Тук той беше разпалил въглищата и оживено печеше наденички за гладните граждани на Прага. Беше се образувала малка опашка и господарят ми застана там, оглеждайки се небрежно за появата на Арлекин.
Аз застанах равнодушно до една стена и започнах да наблюдавам площада. Не ми харесваше: прекалено много прозорци блестяха от лъчите на залязващото слънце; бе невъзможно да се каже кой би могъл да гледа през тях.
Шест часа мина. Арлекин не се появяваше.
Опашката за наденички се скъсяваше. Натаниел беше последен. Той се придвижи напред, ровейки из джоба си за дребни пари.
Проверих минувачите във всички далечни краища на площада. Под кметството стоеше малка групичка и клюкарстваше, но повечето хора все така бързаха за вкъщи, влизаха и излизаха от уличките към площада.
Ако Арлекин беше наблизо, то той не даваше никакъв знак.
Тревогата ми се увеличи. Не се виждаше никаква магия, но още имаше трептене на всички нива.
Съвсем не в мой стил огледах всички изходи. Имаше седем… Това поне беше добре: много пътища за бягство при нужда.
Сега Натаниел бе втори на опашката. Пред него имаше едно малко момиченце и искаше допълнително кетчуп на наденичката.
През площада крачеше висок мъж. Носеше костюм и шапка; държеше вехта чанта. Погледнах го. Изглеждаше също толкова висок, колкото Арлекин, но не можех да съм съвсем сигурен.
Натаниел още не го бе забелязал. Гледаше как момиченцето се отдалечава, олюлявайки се под тежестта на огромния хотдог.
Мъжът се насочи към Натаниел, вървеше бързо. Може би прекалено бързо — сякаш възнамеряваше да направи нещо…
Тръгнах напред.
Мъжът мина близо зад Натаниел, без да го погледне. Продължи да върви елегантно по паважа.
Отново се успокоих. Може би момчето беше право. Бях малко нервен.
Сега Натаниел си купуваше наденичка. Явно се пазареше с продавача за количеството допълнително кисело зеле.
Къде беше Арлекин? Часовникът на кулата на Старото кметство показваше шест и петнайсет. Много закъсняваше.
Чух далечно дрънчене, някъде сред пешеходците, по краищата на площада — неясно, ритмично, като звънчетата на лапландска шейна надалеч в снега. Сякаш идваше едновременно от всички страни. Беше ми познато, но все пак някак различно от всичко, което бях чувал преди… Не можех да го определя.