Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Натаниел бе изненадан.
— Ръкопис? Е, възможно е. Но нека да се изяс…
— Заклел съм се да пазя тайна — продължи господин Кавка. — Заплашиха ме със смърт, но какво ми пука вече? Еднократната смърт е напълно достатъчна. Два пъти — това е невъзможно за никой човек. Виждате ли как е отслабнала енергията ми… — Той вдигна и двете си китки на светлината; бяха като пръчки и трепереха, кожата бе толкова тънка, че светлината проникваше между костите. — Ето това ми причини той. Преди това кипях от живот.
— Да, но какво…
— Знам точно кой си — продължи мъжът, прекъсвайки господаря ми, сякаш не съществуваше. — Агент от британското правителство. Очаквах те, въпреки че, признавам си, някой не толкова млад и не толкова безнадеждно неопитен. Ако беше пристигнал преди месец, може би щеше да ме спасиш. И без това няма значение. Не ми пука. — Той изпусна една прочувствена въздишка. — Намира се зад теб, на масата.
Момчето погледна зад себе си, протегна се и вдигна една хартия. В същия момент изпищя от внезапна болка; пусна я на мига.
— Аах! Омагьосана е! Някакъв трик…
— Не показвай младостта и неопитността си — казах аз. — Злепоставяш ме. Не виждаш ли какво е? Всеки, който има очи, би ти казал, че това е центърът на цялата магическа дейност в Прага. Нищо чудно, че те удари. Използвай онази твоя шарена кърпичка в джоба си и я проучи по-отблизо. После ми кажи какво е.
Аз вече знаех, естествено. Бях виждал такива неща и преди. Но ми харесваше да виждам как това измислено момченце трепери от страх, прекалено сащисан да се подчини на инструкциите ми, увивайки ръката си в огромната кърпа и отново вдигайки документа невероятно предпазливо. Представляваше огромен ръкопис, изрязан от телешка кожа, без съмнение разпънат и изсушен според старите методи — един дебел, гладък пергамент, прекрасен и лъскав, пращящ от сила. Тази сила не идваше от материала, а от думите на него. Бяха изписани с необикновено мастило, равни части в черно и червено70, и течеше красиво отдясно наляво, от дъното на страницата нагоре към горната част; ред върху ред, заплетени калиграфски руни. Очите на момчето се бяха уголемили от учудване. Той усещаше майсторството, трудът, положен за тази творба, въпреки че не можеше да разчете символите. Вероятно щеше да изрази това изумление, ако можеше да вземе думата. Но магьосникът, старият Кавка, продължаваше да пее като канарче, без да спира.
— Все още не е довършено — казваше той. — Виждате го. Трябва да се добави още половин ред. Имам една цяла нощ работа пред себе си: нощ, която при всички случаи ще ми е последната, защото той със сигурност ще ме убие, ако самото мастило не пресуши кръвта ми. Виждате ли онова място — онази малка, квадратна кутийка? Шефът му ще си напише името там. Само толкова кръв трябва да жертва той, за да контролира създанието. За него всичко е много добре, о, да. Но не толкова за бедния Кавка.
— Как се казва? — попитах. Считам, че е най-добре да се пристъпва направо към въпроса.
— Шефът? — изсмя се Кавка, като издаде скрибуцащ звук като от луда стара птица. — Не знам. Никога не съм го виждал.
Момчето все още се взираше изумено в ръкописа.
— Това е за друг голем — каза той бавно. — Ще бъде поставено в устата му, за да се съживи. Той дава на хартията живота и кръвта си, която ще захрани голема… — Той вдигна поглед към Кавка с ужасено учудване, изписано на лицето.
— Защо го правиш? — попита. — Това те убива.
Направих нетърпелив жест.
— Не това имаме нужда да знаем — казах — Трябва да открием кой. Времето изтича, а зората не е далеч.
Но магьосникът отново говореше. Леката притъпеност в погледа подсказваше, че вече не ни вижда ясно.
— Заради Карл, естествено — каза той. — И Миа. Беше ми обещано безопасното им завръщане, ако създам тези неща. Трябва да разберете, че аз не вярвам в това, но не мога да изоставя единствената малка надежда, която имам. Може би той ще я оправдае. Може би не. Вероятно те вече са мъртви. — Той избухна в противна кашлица. — Истината е, че се страхувам, че това е така.
Момчето беше безизразно.
— Карл, Миа? Не разбирам.
— Те са единственото семейство, което имам — каза магьосникът. — Толкова е тъжно, че ги загубих. Това е един несправедлив свят. Но когато ти предложат пролука светлина, ти се катериш към нея — дори и ти, един проклет британец, би трябвало да го разбираш. Не можех да пренебрегна единствения си шанс да видя лицата им отново.
70
Смятам, че те символизират силата на земята (черното) и кръвта на магьосника (червеното), която дава живот на земята. Но това е само мое размишление: не съм посветен в магията на големите.