Окото на голема

Накрая стигнахме до основата на стръмен ред калдъръмени стъпала. Горе над нас се намираше Златната алея — видях блещукащите й светлинки на фона на звездите, на самия край на големия, студен, черен хълм. До основата на стъпалата имаше ниска стена, а зад нея — бунище; оставих Натаниел да се спотайва там, докато аз полетях като прилеп на едно бързо разузнаване нагоре по стъпалата.

Източните стълби почти не се бяха променили от онзи далечен ден, когато смъртта на господаря ми ме освободи от служба при него. Беше прекалено много да се надявам, че някой африт ще изскочи и ще грабне настоящия ми господар. Единственото присъствие, което улавях, беше на три дебели сови, скрити в редиците тъмни дървета от двете страни на пътя. Проверих отново; бяха си сови дори на седмо ниво.

Далеч зад реката все още течеше издирването. Чувах как свирките на войниците пищяха с тъжно безсилие — звук, който вълнуваше същността ми. Защо ли? Защото Бартимеус бе прекалено бърз за тях, ето защо; защото джинът, когото искаха да хванат, вече беше далеч и пърхаше бързо над 256-те стъпала по Касъл хил. И защото някъде пред мен, в тишината на нощта, все още съществуваше източникът на безпокойство, който усещах да трепти на всяко ниво — странната, неидентифицирана магическа дейност. Нещата щяха да станат интересни.

Прилепът отмина старата съборена Черна кула, някога заемана от елитната гвардия, но сега дом единствено на дузина спящи гарвани. Моята цел се намираше зад нея. Една тясна и непретенциозна уличка, от двете страни на която се издигаха редици скромни къщурки — всичките с високи комини, малки прозорци, напукана мазилка и обикновени дървени врати, излизащи направо на пътя. Мястото винаги бе било такова, дори и в славните дни. В Златната алея работеха други правила.

Вечно увисналите покриви сега вече не подлежаха на поправка — една бъркотия от разкривени рамки и разместени керемиди. Настаних се на една оголена греда на най-крайната къщурка и огледах улицата. В дните на Рудолф, най-алчният от всички императори, Златната алея беше център на магически усилия, чиято единствена цел беше създаването на философския камък63. Всяка къща бе наета за различен алхимик и известно време малките къщурки кипяха от дейност64. Дори и след като търсенето бе прекратено, улицата остана дом на чуждестранни работници, работещи за чехите. Правителството искаше да са близо до замъка, където можеше да ги наглежда. И положението остана така чак до проклетата нощ, в която силите на Гладстон превзеха града.

Сега тук не живееха чуждестранни магьосници. Постройките бяха по-малки, отколкото ги помнех, сгушени една до друга като чайки на сушата. Почувствах старите магии, все още просмукали се в камъните, но почти нищо ново. С изключение на… лекото трептене на нивата сега беше по-силно, източникът му — много по-близо. Прилепът се огледа внимателно. Какво виждаше? Куче, ровещо дупка в основата на една стара стена. Осветен прозорец, ограден от тънки завеси; вътре — възрастен мъж, прегърбен край огъня. Млада жена, на уличната светлина, вървяща внимателно по калдъръма на високи обувки, вероятно отиваща към замъка. Празни прозорци, затворени рамки, дупки по покривите и срутени комини. Боклуци, понесени от вятъра. Една весела сцена.