Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Погледни — казах. — Коя къща, мислиш, има най-тънки стени?
В първия момент не ме разбра. После очите му се разшириха.
— Ти няма…
— Онази ли? С розовите кепенци? Да, може би си прав. Ами, да видим…
И при тези думи излетяхме, препускахме през дъжд от куршуми — аз, с клюна напред и с присвити очи; той — пъшкащ, опитващ се да се свие на топка и да предпази главата си с ръце едновременно. Гаргойлите могат да наберат доста добра скорост, при условие, че размахат и крила, докато тичат и се радвам да кажа, че ние оставихме тънка обгорена диря по камъните зад себе си.
Кратко описание на целта ми: старомодна, четириетажна сграда, квадратна, широка, с високи арки в основата, където имаше търговска част. Зад нея се издигаха мрачните кули на църквата Тин61. Собственикът на къщата я обожаваше. Всеки от прозорците имаше двойни кепенци и бяха прясно боядисани в очарователно розово. На всеки перваз имаше дълги, ниски сандъчета за цветя, отрупани до пръсване с розово-бели божури; от вътрешната страна на всеки прозорец стилно висяха къдрави мрежести пердета. Всичко беше забележително красиво. Само дето по кепенците нямаше изрязани сърца, но стилът беше точно такъв.
Войниците тичаха от двете страни на улицата; събираха се, за да ни пресекат пътя.
Фолиотите се раздвижиха от улуците и се спуснаха с опънати парашути от кожа.
Замислих се, като цяло трябваше да се целя във втория етаж, по средата между враговете ни.
Затичах се, отскочих, крилете ми изскърцаха и се размахаха; двутонният гаргойл се изстреля гордо във въздуха. Два куршума долетяха да ни пресрещнат; освен това, един фолиот, малко избързал пред другарите си, се спусна на пътя ни. Куршумите минаха от двете ни страни; от своя страна фолиотът беше пресрещнат от един каменен юмрук, който го нагъна в нещо кръгло и плоско, подобно на сериозно смачкана хартиена чиния.
Двутонният гаргойл се удари в прозореца на втория етаж.
Щитът ми все още беше активен. Затова момчето и аз бяхме доста добре защитени от стъклата, дървото, тухлите и мазилката, които се срутваха навсякъде около нас. Това не му попречи да изпищи от страх, а това донякъде беше същото, което направи и възрастната дама, седнала в стола си, когато прелетяхме покрай нея. За момент зърнах изящна спалня, прекомерно отрупана с дантелени орнаменти; после изчезнахме от живота й, излизайки бързо през насрещната стена.
Падахме надолу, надолу в хладните сенки на една задна уличка, сред порой от тухли, през плетеница от пране, което някой непредвидлив индивид бе окачил на простора на прозореца си. Кацнахме тежко, като гаргойлът пое по-голямата част от удара с остарелите си прасци. Момчето излетя от ръцете му и се изтърколи в канавката.
Станах изморено на крака; момчето направи същото. Врявата зад нас сега беше приглушена, но нито войниците, нито фолиотите нямаше да се забавят да пристигнат. Една тясна уличка водеше навътре в сърцето на Стария град. Безмълвно тръгнахме по нея.
Половин час по-късно лежахме проснати в сенчестите треволяци на една обрасла изоставена градина и се опитвахме да си поемем дъх. От доста време не се чуваха звуци от преследване. Доста по-рано се бях върнал към по-дискретната форма на Птолемей.
— И така — казах аз. — Тази работа с не-привличай-вниманието-върху-нас. Как се справяме?
Момчето не отговори. Гледаше нещо, което стискаше здраво в ръцете си.
— Предлагам да забравим за Арлекин — рекох. — Ако има някакъв разум в главата си, ще емигрира на Бермудите след цялата тази дандания. И никога повече няма да го видиш.
— Няма нужда — каза господарят ми. — Освен това, вече е безполезен. Той е мъртъв.
— Ъ? — Събитията подлагаха всеизвестното ми красноречие на изпитание. В този миг осъзнах, че момчето все още държеше хотдога си. Изглеждаше леко окаяно след приключението, понеже по-голямата част от киселото зеле сега бе заменено от апетитно покритие от мазилка, дърво, парчета счупено стъкло и цветни венчелистчета. Момчето го гледаше съсредоточено.
— Виж, знам, че си гладен — казах аз. — Но това вече е малко прекалено. Нека ти намеря хамбургер или нещо друго.
Момчето поклати глава. Той разтвори хляба с прашни пръсти.
— Това — рече той бавно — е, което ни обеща Арлекин. Нашият следващ контакт в Прага.
— Една наденичка?
— Не, глупак такъв. Това… — Изпод хотдога той издърпа малка визитка, леко превита и изцапана с кетчуп. — Арлекин беше продавачът на хотдог — продължи той. — Това му беше маскировката. И днес той умря за страната си, така че отмъщението за него е част от мисията ни. Но преди това трябва да намерим ето този магьосник.
61
Можех почти да чуя как Тихо ме подтиква. Наистина обожаваше комара. Веднъж се обзаложи на свободата ми, че не мога да прескоча Вълтава с един скок в определен ден. Ако успеех, той щеше да е мой и да правя с него каквото си поискам. Естествено, коварното куче предварително бе изчислило датите на пролетните приливи. В определения ден реката преля през бреговете си и наводни много по-голям район от обикновено. Приземих се с копитата напред във водата, а господарят ми злобно се забавляваше. Така се смя, че му падна носът.