Окото на голема

Все още виждахме велосипедиста, когато това се случи. Сякаш полудял от страх, несигурен какво да направи, той беше минал напред и назад по площада; изведнъж, с наведена глава, напрегнал крака над педалите, той смени посоката, насочвайки се право към една от армейските редици. Един войник вдигна пушката; проехтя изстрел. Велосипедистът трепна, главата му се отпусна на една страна, краката му увиснаха от педалите и започнаха да отскачат и да се влачат по земята. Все още движен от инерцията, велосипедът продължи право напред с висока скорост, скарата подскачаше и трещеше отзад, докато накрая се заби в прекъсналата се редица от войници и се преобърна, изхвърляйки тялото, наденичките, горещите въглени и студеното зеле върху най-близките мъже.

Господарят ми спря силно задъхан.

— Трябва ми щит — каза той. — Сега.

— Както пожелаеш.

Вдигнах пръст, създадох щита около двама ни: той увисна блещукащ, видим на второ ниво — една неравна сфера, която се местеше, докато се движехме.

— Сега — рече момчето свирепо, — детонация. Ще си взривим пътя през тях.

Погледнах го.

— Сигурен ли си за това? Тези мъже не са джинове.

— Ами, само ги събори встрани някак си. Натърти ги леко. Не ми пука. Стига да преминем невредими…

Един войник се освободи от бъркотията от проснати крайници и бързо се прицели. Изстрел: куршумът изсвистя през трийсетметровото пространство, мина право през щита и отлетя, като пътьом раздели на две косата на Натаниел.

Момчето ме погледна бясно.

— И какъв точно щит е това?

Нацупих се.

— Използват сребърни куршуми60. Щитът не е сигурен. Хайде… — обърнах се, сграбчих го за врата и в същия момент извърших необходимата промяна. Слабата, елегантна форма на Птолемей порасна и загрубя; кожата се превърна в камък, тъмната коса — в зелени лишеи. Навсякъде по площада войниците имаха отлична видимост към смуглия, кривокрак гаргойл, търчащ с висока скорост и влачещ един ядосан младеж след себе си.

— Къде отиваш? — запротестира момчето. — Там пътят ни е отрязан!

Гаргойлът скръцна с роговия си клюн.

— Тихо. Мисля.

Което си беше достатъчно трудно при цялата патърдия. Хукнах обратно към центъра на площада. От всички улици бавно напредваха войници, приготвили пушките, тропаха с ботуши и дрънчаха с емблемите си. Горе по покривите фолиотите надаваха нетърпеливи звуци и се готвеха да тръгнат напред, надолу по стръмните наклони. Ноктите им тракаха по керемидите като хиляди насекоми. Гаргойлът забави и спря. Още куршуми изсвистяха покрай нас. Така, както се подмяташе, момчето бе уязвимо. Извъртях го пред себе си; каменните крила се спуснаха пред него, препречвайки линията на огъня. Това имаше и допълнителното предимство, че заглушаваше оплакванията му.

От крилото ми рикошира сребърен куршум, ужилвайки същността ми с отровния си допир.

Бяхме заобиколени от всички страни: сребро на нивото на улицата, фолиоти по високото. Което ни даваше само една възможност. По средата.

Отдръпнах леко едното си крило, повдигнах момчето да погледне бързо площада.