Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Тишината го обгръщаше, стискаше сърцето му, пропиваше се през порите му; тишина, толкова дълбока, че свистеше с въображаемо ехо. Тишината беше плодородна почва, от която поникнаха филизите на възможности, зародили се във всеобхватния му ум; тези филизи прераснаха в могъщи фрактални дървета от светове, изсъхващи и умиращи, само за да породят нови и нови варианти на бъдещето. Като градинар той търсеше начини да насочва този растеж грижливо и ефикасно; като градинар се опитваше да извлече полза от естествения ход на нещата в природата.
Това, помисли си той, намирайки клонка, способна с единствено натискане на пръста му да поведе цялото дърво в желаната от него посока; и това, друго място, където плъзналият се по кората негов дъх можеше да обагри цветчетата в нови нюанси; и най-накрая това.
И дървото на бъдещето прие формата на неговите мечти.
Той беше я наблюдавал — пародията на божество, лъжливия аватар на Чамбарая — и беше видял как тя изучава уловеното в куба видение, беше видял как копнежът за нейната река припламва в очите ѝ. Беше разчел в тях стремежа ѝ да остави зад гърба си този стерилен ад от бетон и стомана; беше разчел, че тя се нуждае само от оправдание.
„Мога да те изпратя там още сега — беше ѝ казал Каин толкова бавно, сякаш го боли да изрече тези думи. — Ще го направим в чесмод режим, както при обичайните ти пребивавания там — няма да има публика, така че няма да имаме нужда от позволението на комисията по графиците. Колко време ще отнеме това?“
„Четири дни — бе отвърнала тя. — Може би пет. Дори за един бог е трудно да създава нови форми на живот; поне толкова време ми трябва, за да се уверя, че моето лекарство няма да се окаже дори по-лошо от болестта. Четири или пет дни в Отвъдие — и ще разполагам със сигурен антивирус.“
По този начин тя беше произнесла присъдата си. Оставаха ѝ три дни живот.
Той трябваше да действа веднага; да чака, докато богинята спечели своята битка, би означавало самият той да изгуби войната. Тя щеше да има достатъчно сили против ХРВП; но истинската заплаха срещу неговия народ не беше самата зараза, а онези сили, които стояха зад нея. Богинята нямаше никакви шансове против тях; мислейки си, че е спечелила войната, тя щеше да се върне на Земята и да бъде унищожена.
За да се спасят тези хора, Ма’елкот трябваше да оживее отново.
Онези, които живееха в него, шумно настояваха да им обърне внимание; той отвори портите на мозъка си, за да ги освободи. Стоеше пред тях като гигант и ги наблюдаваше студено. Пръв сред тях, както винаги, бяха гаснещите останки от достойния за презрение слабак, който самият той беше някога: Ханто Сърпа.
Ханто от Птрейя, Ханто Сърпа, гърбавият астматичен некромант, беше късоглед, мършав и плашлив, единствено дете на помощник-писар. Ханто сега умоляваше за предпазливост, трепереше пред въображаемото унижение след евентуалния провал. „Аз съм нещо повече от теб — отвърна му великанът. — Аз съм Тан’елкот. Провалът е невъзможен.“
До Ханто стоеше по-скорошен заселник в ума на Тан’елкот: Ламорак, Карл Шанкс — чийто живот беше гравиран за постоянно в мозъка на Тан’елкот чрез магия преди около седем години. Ламорак — който беше тероризиран от своите по-големи и по-жилави братя, който беше бит и почти изнасилен от Бърн в имперския донжон, който лежеше безпомощен под ножовете на маестро Аркадейл в Театъра на истината — се спотайваше в най-мрачните кътчета на ума на Тан’елкот, нашепвайки му да се предаде.
Ламорак мразеше Каин и се боеше от него. Най-яркият му спомен беше от онова великолепно пладне на стадиона, когато Каин беше прерязал врата му с неудържимото острие на Косал и беше хвърлил главата му като детска топка в скута на Ма’елкот. Палас Рил предизвикваше в него похот, примесена с ярост; най-съкровеното му желание беше да я чука до смърт и духът му все още си оставаше скован от веригите на безсилие и отчаяние. Ламорак постоянно нашепваше, че всичко е случайност, че животът е каприз на мирозданието, и след като всичко е безполезно, не е ли по-добре да оцелее на сигурно място, както тук в момента, вместо да се подлага на риск в бъдещи битки? Тан’елкот му отвърна: „Всичко е случайно, ако му позволиш. Аз съм нещо повече от това, което беше ти.“
Зад Ламорак се тълпяха още мнозина, които Ма’елкот беше приел в себе си през годините: безлики, почти безформени сенки, с твърде незначителни животи, за да запазят индивидуалност в тази пародия на задгробен живот. Гласовете им се сливаха в океански прибой, умолявайки го да си спомни за тях, да ги обича, да се погрижи за децата си. „Не се бойте, аз съм с вас.“