Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Той говореше така, сякаш Херманови бяха живели от памтивека в някое затънтено селце и аз единствен с житейския си опит съм годен за по-широко и снизходително гледище по отношение на някои случки. Тази работа изведнъж започна да не ми харесва.
— Слушайте, Фалк — запитах доста грубо, — да не би вече да си имате съпруга, скрита някъде?
Болката и отвращението, с които отрече, бяха забележителни. Нима не съм можел да разбера, че той бил толкова благопристоен, колкото кой да е бял мъж наоколо; че си бил изкарвал хляба честно? Страдаше от моето подозрение и приглушеният му глас правеше възраженията му да звучат много патетично. За момент той ме засрами, но без оглед на дипломатическите ми ходове в мен сякаш бе започнало да се развива чувството, че действително е в моя власт да реша успеха на това брачно мероприятие. Когато желаем нещо достатъчно настойчиво, можем да стигнем дотам, че да повярваме във всичко — всичко, което е в наша изгода. А аз го бях искал много настойчиво, защото имах за цел тепърва да бъда изтеглен на буксир благополучно надолу по реката. Обаче от съвест или глупост не можах да се въздържа да не намекна за историята с Ванло.
— Там май сте постъпили лошо. Не е ли така? — Това всъщност, се осмелих да кажа, защото логиката на нашето поведение е винаги във властта на необясними и непредвидени подбуди.
Разширените му зеници се отвърнаха от лицето ми, поглеждайки към прозореца с някакво уплашено настървение. Чухме иззад жалузите продължителното и внезапно чукане на топките от слонова кост, весело бръмчене на много гласове и гърления, мъжествен смях на Шомберг.
— Значи оная проклета дъртуша на хотелиера няма никога, никога да го забрави! — възкликна Фалк. Да, вярно! Това се бе случило преди две години. Когато се стигнало до решителния момент, призна той, не могъл да се реши да се довери на Фред Ванло — оня не бил моряк, пък бил и малко глупавичък при това. Не можел да му се довери, но за да му попречи да вдигне голям шум, му бил заел достатъчно пари да си плати всичките дългове, преди да отпътува. Бях силно изненадан да чуя това. Значи Фалк не можеше да бъде такъв скъперник в края на краищата. Толкова по-добре за момичето. Известно време той седя, без да проговори; после взе една карта и докато я гледаше, рече:
— Не трябва да мислите нищо лошо. То бе едно премеждие. Нямах късмет.
— Тогава, за бога, не споменавайте нищо за това.
В момента, в който тези думи излязоха от устата ми, аз си въобразих, че съм казал нещо безнравствено. Той поклати глава отрицателно. Трябвало да се каже. Смяташе, че се полагало роднините на дамата да го знаят. Без съмнение — така си помислих, — ако госпожица Ванло не е била на тридесет години и съсипана от климата, той би намерил за възможно да се довери на Фред Ванло. А после фигурата на Хермановата племенница се появи мислено пред очите ми, с изобилието на разкошните й форми, с богатата й младост, с разточителната й сила. С тази могъща и непорочна жизненост моминските форми просто са крещели за живот пред този мъж, докато горката госпожица Ванло е могла само да пее сантиментални песнички при дрънкането на едно пиано.
— А оня Херман ме мрази, зная го! — извика той със своя приглушен глас, с неочаквано съживено безпокойство. — Аз трябва да им кажа. Полага се те да знаят. Вие сам бихте казали същото.
След това той измънка някакъв съвсем тайнствен намек за необходимостта от особени домашни приготовления. Макар че любопитството ми бе подразнено, не исках да слушам нищо от тайните му. Страхувах се, че би могъл да ми довери нещо, което би направило отвратителна възприетата от мен роля на сватовник — колкото и недействителна да беше тя. Съзнавах, че той би могъл да получи момичето веднага, без никакви усилия; и потискайки желанието да му се изсмея в лицето, изразих твърда увереност в способността си да пропъдя омразата на Херман към него.
— Сигурен съм, че ще мога добре да я свърша — отбелязах аз. Той изглеждаше много доволен.
И когато станахме, нито дума не бе казана за изтеглянето на кораба ми! Нито дума! Играта бе спечелена и честта ми бе запазена. О! Да бъде благословен белият памучен чадър! Стиснахме си ръцете и аз с мъка се удържах да не затанцувам от радост, когато внезапно той се върна, прекосявайки верандата по цялата й дължина, и изрече със съмнение: