Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Почти толкова време ми беше необходимо, за да го убедя, че никога не съм и сънувал да се женя за племенницата на Херман. Нима можеше да има по-фантастична необходимост? А трудността да го убедя в това беше толкова по-голяма, защото той самият бе така увлечен, че не можеше да си представи който и да било друг мъж да е способен да остане безучастен. Изглежда, си мислеше, че всеки мъж, който има очи, задължително ще пожелае такова великолепие на телесните форми. Това дълбоко убеждение се изразяваше чрез маниера, с който той ме слушаше, седнал странишком към масата и играейки си разсеяно с няколкото карти, които му бях раздал най-произволно. И колкото по-дълбоко вниквах в душата му, толкова по-пълно разкривах неговата същност. Вятърът люлееше пламъка на свещите така, че обгорялото му от слънцето лице с коси до очите сякаш последователно блясваше в розово към мен и изчезваше. Видях необикновената широчина на високите му скули, удължените черти, масивното чело, отвесно като канара, оголено на върха и в голяма степен непокрито при слепоочията. Истината е, че никога преди това не го бях виждал без шапка; а сега, сякаш моят жар го бе разгорещил, той я беше свалил и поставил леко на пода. Нещо особено във формата и нагласата на жълтите му очи им придаваше предизвикателната тиха сила, характерна за погледа му. Но лицето му беше слабо, набръчкано, увехнало; открих това през кичура коса, както може да се види възлестата форма на стъблото на едно дърво през гъстата растителност около него. Тези обрасли бузи бяха хлътнали. Това беше костеливата глава на пустинник, гримирана с брадата на капуцински монах и прикрепена към херкулесово тяло. Не искам да кажа атлетическо. Херкулес според мен не е бил атлет. Той е бил силен мъж, податлив на женския чар, който не се страхувал от коварство. Така беше и с Фалк, един силен мъж. Той беше извънредно силен, както девойката (защото си ги представям и двамата заедно) беше великолепно привлекателна с властната сила на плътта и кръвта, изразена във форми, размери, стойка — чрез прякото въздействие върху сетивата. Същевременно неговият ум, погълнат предварително от стремежа към благопристойност, се бе свил от страх пред езика на Шомберг и изглеждаше абсолютно недостижим за моите възражения, а аз отидох толкова далеч, щото заявих тържествено, че по-скоро бих помислил да се оженя за преданата готвачка на майка ми (милата старица!), отколкото за племенницата на Херман. По-скоро това, заявявах аз в отчаянието си, наистина по-скоро това, но не изглеждаше той да вижда нещо възмутително в подобно предположение и в скептичната си неотстъпчивост сякаш таеше довода, че във всеки случай готвачката била много далеч, много далеч. Трябва да отбележа, че тъкмо преди това бях направил грешка, като за доказателство се бях позовал на поведението си при посещенията на „Диана“. Никога не съм се опитвал да се доближа до девойката: да я заговоря или само да я погледна по някакъв особен начин. Нищо не би могло да бъде по-ясно. Но тъй като неговата собствена представа за — да го наречем — ухажване, изглежда, се състоеше именно в това да седи безмълвно в продължение на часове близо до любимия обект, тази насока на моите доводи го изпълни с недоверие. Взирайки се в протегнатите си нозе, той изсумтя — сякаш искаше да каже: „Всичко това е чудесно, но мен не можеш заблуди.“