Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Това бе за мен добра възможност. Не мисля, че бих отишъл да търся Фалк навън. Не. Не смятам, че бих го сторил. Има граници на всичко. Но ето че за мен се откриваше една възможност и аз я използвах — вече се опитах да обясня защо. Сега само ще кажа, че щом го прави, за да изведе болнавия си екипаж на чист морски въздух и да осигури бързото отправяне на своя кораб, един капитан би трябвало да бъде оправдан, ако отиде твърде далеч, стига да не извърши престъпление. Той би трябвало да потъпче гордостта си; може би да слуша интимни излияния; да обясни невинността си, сякаш е негов грях; да се възползва от недоразумения, желания и слабости; да прикрива ужаса и други силни чувства и ако е замесена съдбата на някое човешко същество, особено когато се касае за една великолепна девойка — той непременно би трябвало да има предвид тази съдба (каквато и да бъде тя), без ни най-малко да се смущава. Ето, аз извърших всички тези неща и обяснявах, и изслушвах, и се преструвах — дори си позволих свобода на действие и смятам, че сега никой, нито дори племенницата на Херман, няма повод да хвърля камъни по мен. Във всеки случай поне Шомберг няма, тъй като от началото до края, щастлив съм да го кажа, нямаше и следа от „fracas“.

Като преодолях нервното свиване в гърлото си, успях да извикам: „Капитан Фалк!“ Сепването му от изненада беше абсолютно естествено, но след това той нито се усмихна, нито се намръщи. Просто чакаше. После, когато казах: „Трябва да поговоря с вас“ — и посочих към един стол на моята маса, той се приближи, но не седна. Шомберг обаче с голяма чаша в ръка се бе благоразумно насочил към нас и тогава открих единствения признак на слабост у Фалк. Към Шомберг той изпитваше отвращение, подобно на онзи физически страх, който някои хора изпитват при вида на жаба. Може би за един човек, така всецяло и мълчаливо съсредоточен в себе си (макар че той можеше твърде добре да говори, както щях скоро да се уверя), безотговорната бъбривост на другия, която обхващаше всяко човешко същество, попаднало на езика му, изглеждаше неестествена, отблъскваща и чудовищна. Изведнъж той показа признаци на нервност — също като кон, който е готов да се изправи на задните си крака — и като измънка набързо, сякаш пронизан от силна болка: „Не. Не мога да понасям тая птица“, се приготви да побегне. Тази негова слабост ми даде предимство още от самото начало.

— Верандата? — предложих аз, сякаш да му направя услуга, и хващайки го за ръка, го поведох навън. Препънахме се в няколко стола. Имахме усещането, че сме на открито пространство, и почувствувах свежия дъх на реката — свеж, но пълен със зараза. Сред тази шир, потънала в мрак, осеяна нарядко с блещукащи искрици, каквато един източен град представлява нощем, китайските театри на отвъдната страна на реката образуваха лумнали в светлина средища на далечна и силна глъчка. Усетих го как ненадейно се остави пак да бъде воден като животно, като благонрав кон, когато отстранят предмета, който го е уплашил. Да. Чувствувах там в тъмнината колко послушен беше той, без ни най-малко убеждението ми в неговата неотстъпчивост — или по-скоро може би упоритост — да отслабне. Дори ръката му, отпуснала се в моята, както го бях хванал, бе твърда като мрамор — като излята от желязо. Чух обаче вътре възбудено тътрене на крака. Онези отвратителни идиоти се трупаха към прозорците, като се катереха по гърбовете един на друг, зад жалузите, щеките за билярд и какво ли не. Някой строши едно от стъклата на прозорците и при звука на падащите парчета стъкло, така ясно намекващи за бъркотия и опустошение, Шомберг се залюля навън след нас, а паниката, която го бе обзела, му попречи да се раздели с коняка и содата. Сигурно е треперел като лист от трепетлика. Парчето лед във високата чаша, която държеше в ръка, дрънчеше и оставяше впечатление за тракащи зъби.