Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]

Съществува този момент, когато свършваш някоя сложна татуировка и се питаш дали си успял, или си съсипал едно пре­красно парче кожа и може би нечий живот.

Това си мислеше Били Хейвън, докато лежеше в кревата си в студиото близо до Канал Стрийт тази сутрин. Спомняше си някои от най-сложните си модификации. Току-що си изписал последната линия (винаги се изкушаваш да продължиш, но трябва да знаеш кога да спреш). Оставяш своята „Фрийвайър“ или „Американ Ийгъл“, или „Балтимор Стрийт“, или „Борг“, сядаш и се облягаш назад, напрегнат и нервен, за да погледнеш за първи път завършената си творба.

Първоначално татуировката е една мацаница от кръв и ва­зелин, а ако е по-голяма, може и да е покрита с незалепваща превръзка.

Но отдолу - ах! - невидима за момента, има красота, която скоро ще излезе на бял свят.

Така поне се надяваш.

Като доктор Моро, когато сваля превръзките на създания­та си и вижда успешно сътворената си жена-котка, с оформени като бадеми очи и гладка сива сиамска козина. Или мъжа-птица, с жълти ноктести крака и пауново оперение.

Същото е при Модификацията. На повърхността - за по­лицията, за гражданите на Ню Йорк, сковани от страх от това, което се случва в подземията - престъпленията изглеждат като мистерия. Отнемане на живот, мъчения, странни послания, слу­чайни места, случайни жертви, убиец, вманиачен по кожата и отровите.

Но отдолу - съвършеният замисъл. Вече настъпваше момен­тът да вдигне кървавите превръзки и марли от Модификацията и да разкрие целия ѝ блясък.

Той хвърли настрана завивките и седна в леглото. Отново погледна предната част на бедрата си.