Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Естествено. Не разполагам с друг номер.

— В колко часа?

— Ами да речем… Някъде след осем. Между осем и осем и петнайсет, така ще бъде по-точно.

— Дълго ли разговаряхте?

— Не. Обясних му какъв е проблемът и го помолих да отложим прегледа от петък за понеделник. Той се съгласи. Това беше.

— Кажете, ако обичате, отдавна ли се познавате с Вера Николаевна? — пое инициативата Ташков, който до този момент скришом го бе наблюдавал.

— Откакто започнах да следя здравословното й състояние — отговори Волохов. — Познаваме се като лекар и пациентка.

— А по-конкретно — откога?

— Близо две години.

— Това е достатъчно дълго време — отбеляза Ташков. — Вера Николаевна никога ли не е споделяла с вас някакви семейни проблеми? Например, че съпругът й има врагове?

— Смесвате нещата, драги — снизходително се усмихна Валерий Василиевич. — Враговете на съпруга не са семеен проблем, а негов личен и служебен. А колкото до семейството, аз, естествено, всеки път разпитвам Вера Николаевна как вървят нещата, понеже съвременната медицина установи със сигурност, че огромна част от болестите, най-вече при жените, се развиват като последица от семейни неблагополучия. Можеш с години да лекуваш дадена пациентка например от екзема и да се чудиш защо дори най-добрите лекарства не й помагат, докато всъщност тя си има вкъщи дявол знае какви неприятности и от сутрин до вечер е на нокти от напрежение. И много естествено, че екземата няма да мине при такъв начин на живот, колкото и да се лекува.

— Значи нищо интересно не можете да ни разкажете за мъжа й, така ли?

— Уви — въздъхна Волохов. — Съжалявам, че напразно си загубихте времето с мен.

— Е, извинете за безпокойството — станаха посетителите. — Всичко най-хубаво.

Мълчаливо, без да разменят нито дума, двамата минаха по дългия коридор и тръгнаха по стълбите надолу. На площадката между втория и третия етаж имаше пепелник на стойка, над която висеше голям надпис: „Пушенето забранено!“ Въпреки това пепелникът беше пълен с угарки. Коротков се спря и извади цигарите си.

— Какво ще кажеш? — обърна се той към Ташков.

— Нищо. С какво не ти хареса докторът?

— С всичко. Например с това, че досущ прилича на мъжа, когото подозираме за извършването на четири убийства плюс отвличането на едно момиче.

— Хайде бе — ококори се срещу него Саша. — Сериозно?

— Абсолютно. И според предварителните сведения нашият заподозрян също е лекар.

— Ами тогава защо…

— Какво трябваше да направя според тебе? Да му надяна гривните и да го отмъкна на „Петровка“? Нямам заповед за арест, а да го задържам по смисъла на сто двайсет и втори никак не върви, нали? Не съм го заловил на местопрестъплението, нали така? Малко ли лекари има в Москва? И навярно всеки десети от тях прилича на словесното описание, с което разполагаме. Няма къде да мърда Волохов, знаем му името, трябва само да установим адреса. Така че ще го държим под око и ще проверяваме дали има алиби за часовете, когато са извършени убийствата.